Веднага видях момичето на прозореца.
Това беше двоен тавански прозорец точно над средата на верандата. Кълна се, почти почувствах пулса на детето, което се взираше оттам в мен. Видях част от изнуреното и? лице и кичур коса. После нищо - само слънчевия отблясък по стъклото.
- О, тя е там, бедната малка Рапунцел - викаше Стела и махаше бясно на момичето, въпреки че то вече не се виждаше. - Иви, идваме да те спасим.
В този миг от къщата излетяха Тобиас и синът му Оливър, по-малкия брат на Уокър и пълен глупак. Беше почти невъзможно да ги различиш или да определиш кой е по-малоумен.
- Защо сте заключили това дете на тавана? - извиках аз. - Тя дъщеря ли е на Кортланд, или това е още една от тъпите лъжи, които сипете по адрес на моето семейство?
- Ах, ти, нещастен негоднико - изрева Тобиас, пристъпи напред и за малко да падне от стъпалата. - Не се приближавай до къщата ми. Махай се от имота ми. Ти, дяволско изчадие. Да, Кортланд съсипа моята Барбара Ан. Тя умря в ръцете ми. Кортланд го направи, Кортланд! Това дете е вещица, каквато още не си виждал, и докато съм жив, тя няма да прави магиите си.
Това бе вече твърде много за моя слух. Тръгнах по стъпалата и двамата глупаци се втурнаха към мен. Спрях и изкрещях:
- Ела, мой Лашър. Махни ги от пътя ми.
И двамата отстъпиха ужасени. Стела ахна от изумление. Очакваният вихър се появи, и то когато имах най-голяма нужда от него, когато наранената ми стара душа и гордост жадуваха за него. Профуча през градината към портата, блъсна вратите и те се отвориха с ужасен трясък.
- Благодаря ти, дух - прошепнах. - Ти спаси гордостта ми.
Обичам те, Жулиен. Но искам да напуснеш тази къща и всички в нея.
- Не мога да го направя - отвърнах. Влязох в дългия хладен коридор, по който имаше много врати. Стела пристъпяше до мен. Старците вървяха отзад и викаха жените и скоро от всички стаи се показаха много Мейфеър - обичайното сборище глупаци - които пищяха и врещяха. Зад мен вятърът шибаше клоните на дъбовете и един повей напълни коридора с листа.
Познавах някои от хората в къщата. Когато се появи още народ, Тобиас се опита да ме спре.
- Махни се от пътя ми - казах аз и спрях в подножието на стълбите от черен дъб. После започнах да се изкачвам.
Стълбата беше огромна, започваше в края на коридора и се извиваше в средата. Там имаше голяма площадка и мрачен витраж, който ме накара да спра за момент, защото когато видях как светлината прониква през жълтото и червено стъкло, се сетих за катедралата и си я спомних така ясно, както не бях от години - откакто напуснах Шотландия.
Усетих, че духът се събира около мен. Продължих нагоре и когато стигнах върха, бях останал без дъх.
- Къде са стълбите за тавана?
- Там, там - извика Стела и ме поведе към двойните врати в края на коридора, където имаше по-малка и тясна стълба с врата на върха.
- Евелин, слез долу, детето ми! - извиках аз. - Евелин, слез долу. Не мога да се изкача горе. Ела, момичето ми, аз съм твоят дядо и идвам да те взема.
Къщата потъна в тишина. Всички се бяха скупчили пред вратата на коридора и се взираха в мен с отворени усти и разширени очи.
- Тя няма да те послуша - извика една от жените. - Тя не слуша никого.
- Тя не чува! - извика друга.
- И не говори!
- Виж, Жулиен, вратата е затворена от външната страна - обади се Стела. - Ключът е в ключалката.
- О, вие, зли стари глупаци! - извиках аз. Затворих очи, събрах сили и се опитах да отворя вратата с мисълта си. Не знаех дали мога да направя такова нещо, защото подобни опити никога не са сигурни. Усещах Лашър да кръжи около мен, беше смутен и объркан. Не харесваше нито къщата, нито тези Мейфеър.
Да, те не са мое семейство.
Преди да му отговоря или да го помоля, вратата се отвори! Ключът падна от ключалката, но не благодарение на моята сила, вратата се отвори навътре и по прашното стълбище нахлу слънчева светлина.
Знаех, че не съм го направил аз, нито пък Лашър! Защото той се събра около мен, като че ли се страхуваше.
Успокой се, дух, ти си по-опасен, когато се страхуваш. Успокой се. Всичко е наред. Самото момиче отвори вратата. Бъди тих.
Тогава той ми каза истината. Плашеше го именно момичето! Разбира се, аз го уверих, че тя не е заплаха за нас, и го помолих да се успокои.