Слънцето озаряваше облаците прах, а от сенките се появи висок и слаб силует, силует на много красиво момиче с гъста блестяща коса, което втренчи в мен очи. Изглеждаше плашещо висока и слаба, вероятно бе гладувала.
- Ела, детето ми - повиках я. - Не бива да бъдеш ничия затворничка.
Тя разбра думите ми и слезе тихо, стъпало по стъпало, с меките си кожени обувки. Видях, че очите и? се обръщат първо към мен, после наляво и надясно, а накрая към Стела. Пак се вгледа в невидимия дух около нас. Тя видя «мъжа», както го наричаха, видя го дори в тази му форма.
Когато стигна до подножието на стълбата, момичето се обърна, огледа останалите и започна да трепери! Никога не бях виждал такъв страх. Хванах я за ръката.
- Ела при мен, скъпа. Само ти трябва да решиш дали искаш да живееш на тавана.
Дръпнах я към себе си и тя нито се съпротиви, нито пък пристъпи към мен. Изглеждаше много странно - страшно бледа, като че свикнала с мрака. Шията и? беше дълга и фина, малките и? уши нямаха месеста част. В следващия миг видях знака на вещицата! На лявата и? ръка имаше шести пръст! Точно както ми бяха казали. Бях смаян.
Останалите видяха, че го забелязах, и се надигна голяма глъчка. Чичовците на момичето тръгнаха към мен, Рагнар и Феликс Мейфеър, млади мъже, известни в града и много подозрителни към нас - другите Мейфеър. Опитаха се да застанат пред мен, но вятърът отново се изви. Усетих го как се устремява към тях - студен и силен. Обгърна ги така, че те отстъпиха назад, а аз хванах момичето за ръката и го поведох към предния коридор и главното стълбище. Стела вървеше до мен.
- Чичо Жулиен - каза ми тя, все едно бях принц от приказките. - Обожавам те!
С нас вървеше лебедоподобното момиче, с блестящата коса и тънки като клечки ръце и крака, грозната и? рокля бе ушита от евтина басма. Не знам дали някога си виждал подобна дреха, най-бедняшката дреха на света. Жените използват този плат, за да подплатяват пеньоарите си, а тя бе облечена с рокля от такава жалка басма. Обувките и? трудно можеха да се нарекат обувки - по-скоро нещо като кожени чорапи, като на бебе!
Поведох я по коридора, вятърът тряскаше вратите пред нас, клатеше клоните на дъбовете отвън и шибаше яростно колите и каретите, които минаваха по булеварда.
Никой не понечи да ме спре и аз я заведох до Ричард, който щеше да я настани в колата. После седнах до нея, а Стела отново се настани на коленете ми. Казах на Ричард да потегля, а момичето се обърна и се вгледа в къщата, във високия прозорец и събралите се на верандата изумени хора.
Не бяхме изминали и пет метра, когато те се разкрещяха:
- Убиец, убиец! Той отвежда Евелин! - Викаха това един на друг, сякаш се подтикваха да сторят нещо. Младият Рагнар хукна след нас и занарежда, че ще се видим в съда.
- Ще те чакам с нетърпение! - отвърнах аз от трещящата кола. - Ще те разоря с дела. Аз съм основател на най-добрата юридическа фирма в града! Давай, съди ме. Нямам търпение.
Колата се движеше тромаво и шумно по Сейнт Чарлз авеню, и все пак по-бързо от теглените от коне карета. Момичето стоеше между Ричард и мен и се взираше във всичко с такова любопитство, сякаш наистина никога не бе излизала навън.
Мери Бет ни чакаше на стъпалата.
- И какво смяташ да правиш с нея сега? - попита тя.
- Ричард - рекох аз. - Май няма да мога да вървя повече.
- Ще извикам момчетата - отвърна той и хукна нанякъде, като викаше и пляскаше с ръце. Двете момичета слязоха от колата и Стела вдигна ръце към мен.
- Аз ще те държа, скъпи. Няма да ти позволя да паднеш. Ти си моят герой!
Момичето стоеше с отпуснати ръце и ме гледаше. После се обърна към Мери Бет и къщата, откъдето вече тичаха слугите.
- Какво смяташ да правиш с нея? - отново попита Мери Бет.
- Дете, искаш ли да дойдеш в нашата къща? - попитах аз слабото красиво момиче с бледорозова трепереща устичка, която се издаваше леко напред на фона на хлътналите и? бузи. Очите и? бяха сиви като дъждовно небе.
- Ще дойдеш ли в нашата къща? - попитах отново. - Тук си в безопасност, можеш да обмислиш дали искаш да прекараш живота си като затворница, или не. Стела, ако умра на стълбището, поверявам ти това дете, чуваш ли?
- Няма да умреш - каза Ричард, моят любовник. - Ела, ще ти помогна. - Но ясно виждах тревогата на лицето му. Той беше по-притеснен за мен от всички останали.
Стела тръгна първа, момичето я последва, а двамата с Ричард вървяхме отзад. Той ме беше обгърнал с ръка и буквално ме носеше, но все пак ме оставяше да стъпвам по стъпалата, за да запази достойнството ми.
Най-сетне влязохме в стаята ми на третия етаж.
- Дайте храна на момичето - наредих аз. - Изглежда, сякаш никога не е яла нищо свястно. - Отпратих Стела и Ричард и се свлякох на леглото. Бях толкова изтощен, че даже не можех да мисля.