После погледнах нагоре и душата ми се изпълни с отчаяние. Това красиво младо създание в началото на живота си и аз - старецът, който вече виждаше своя край. Бях толкова уморен, че почти бях готов да се отдам на смъртта, ако това дете нямаше нужда от мен.
- Разбираш ли какво става? - попитах я. - Знаеш ли кой съм?
- Да, Жулиен - отвърна тя без никакво усилие. - Знам всичко за теб. Това е твоят таван, нали? - Гласът и? леко трепереше. Тя огледа гредите по тавана, книгите ми, камината и стола, всичките ми скъпоценности, както и виктролата и купчините плочи. После ме погледна и се усмихна доверчиво.
- Божичко - прошепнах аз. - Какво ще правя с теб сега?
Двайсет и едно
Хората, които живееха в тази светла малка къща, бяха с кафява кожа. Очите им бяха черни, косите им също. Кожата им светеше под лампата над масата. Бяха дребни, с очертани скули, а дрехите им бяха много ярки - червено, синьо, бяло. Дрехи, които се опъваха по пълните им ръце. Когато видя Емалет, жената стана и отиде до мрежестата врата.
- За бога, дете! Влизай вътре! - рече тя и погледна Емалет в очите. - Джером, ела виж. Та това дете е чисто голо. Господи боже!
- Измих се с вода - каза Емалет. - Майка ми е болна, лежи под дървото. Тя не може да говори вече. - Емалет протегна ръце напред. Бяха влажни. Косата и? също висеше на мокри кичури по гърдите. Беше и? малко студено, но въздухът в стаята бе топъл и неподвижен.
- Ела, ела вътре - каза жената и я дръпна за ръка. Свали кърпа от една кука и започна да бърше мократа и? коса.
Водата се стичаше в локвичка по лъскавия под. Колко чисто беше всичко тук. Неестествено. Съвсем различно от ароматната нощ навън, пълна с крила и прелитащи сенки. Това беше подслон, убежище от нощта, убежище от насекомите, които жилят, и от нещата, които бяха изпорязали и изподраскали босите крака и голите ръце на Емалет.
Мъжът стоеше неподвижен и се взираше в нея.
- Дай и? кърпа, Джером, не стой така. Дай и? кърпа и някакви дрехи. Дете, какво се е случило с теб? Къде са ти дрехите? Да не би някой да те е наранил?
Емалет не беше чувала такива гласове, гласове на кафяви хора. Те бяха някак по-мелодични от гласовете на останалите. Извисяваха се и стихваха в някакъв отчетлив ритъм. Бялото на очите на тези хора не беше чисто бяло. Имаше жълтеникав оттенък, който подхождаше на кафявата им кожа. Дори баща и? не говореше така мелодично. Баща и? бе казал: «Ще се родиш с цялото знание, от което се нуждаеш. Не позволявай на нищо да те изплаши».
- Бъдете добри с мен - каза Емалет.
- Джером, дай дрехите! - извика жената, която бе свалила руло салфетки от полицата и попиваше ръцете и раменете на Емалет с тях. Емалет взе салфетки и избърса лицето си. Ммм. Хартията бе груба, но от нея не я заболя, миришеше хубаво. Книжни кърпи. Емалет усети аромата от кухнята. Хляб, мляко, кашкавал. Да, подуши млякото и кашкавала. Кашкавал беше, нали така? Яркожълто кубче, което бе поставено на масата. Емалет искаше от него, но те не и? бяха предложили.
«Ние по природа сме добри и мили хора - бе казал баща и?. - Затова толкова ни мразеха в миналото.»
- Какви дрехи? - попита мъжът на име Джером, който сваляше ризата си. - В къщата няма нищо, което ще и? стане. - Подаде и? ризата си. Емалет искаше да я вземе, но освен това искаше и да я огледа. Тя беше синьо-бяла, на малки квадратчета като покривката на масата, само че тя бе в червено и бяло.
- Панталоните на Бъди ще и? станат - каза жената. - Вземи от неговите панталони и дай тая риза.
Малката къща искреше. Червените и бели квадрати на масата също искряха. Сякаш ако хванеше ръба на белите и червените квадрати, би могла да ги смъкне оттам. Защото това всъщност беше някакъв плат. Отзад имаше искрящо бял хладилник. Тя знаеше как се завърта дръжката и че вътре ще има студено мляко.
Беше гладна. Бе изпила всичкото мляко на майка си, докато тя лежеше и се взираше в дървото. Беше плакала, плакала и после отиде да се изкъпе във водата. Водата бе зеленикава и не миришеше добре. Но в края на полянката имаше чучурче с дръжка и Емалет се изми по-хубаво.
Мъжът се втурна обратно в стаята с чифт дълги панталони, каквито носеха и той, и баща и?. Емалет ги облече, дръпна ги по дългите си слаби крака и почти загуби равновесие. Усещаше студения цип на корема си. Копчето също беше студено. Но нищо. Тя бе още новородена и не съвсем укрепнала.
Баща и? бе казал: «Ще можеш да вървиш, но ще ти е трудно». Панталоните веднага я стоплиха. «Но помни, ще можеш да правиш всичко, което ти се наложи да правиш.»
Тя промуши ръка в ръкава на ризата, която жената държеше зад нея. Тази дреха и? хареса повече. Приличаше на кърпата, с която жената още сушеше косата и?. Косата на Емалет бе златистожълта. Изглеждаше така ярка в ръцете на жената, които имаха розови, а не кафяви длани.