Емалет погледна към копчетата на ризата. Жената започна да ги закопчава много бързо. Ето така. Емалет бързо се научи и закопча останалите много бързо. После се засмя.
Баща и? бе казал: «Ще се родиш научена, както птиците се раждат с умението да строят гнезда, както жирафите знаят как да ходят, както костенурките знаят как да пълзят по земята и да плуват в морето, въпреки че никой никога не ги е учил на това. Помни, хората не се раждат с тези инстинктивни познания. Хората се раждат неоформени, незавършени, но ти ще можеш да тичаш и да говориш. Ти ще познаваш всичко».
Е, не всичко, помисли си Емалет, но всъщност наистина знаеше, че това там на стената е часовник, а другото на перваза - радио. Ако го включиш, от него излизат гласове и музика.
- Къде е майка ти, дете? - попита я жената. - Каза, че е лошо, къде е?
- На колко години е това момиче? - попита мъжът, стоеше скован, със стиснати в юмруци ръце. Беше си сложил шапката и се взираше в Емалет. - Къде е тази жена?
- Откъде да знам на колко години е момичето? Изглежда като твърде израснало малко дете. Скъпа, на колко си години? Къде е майка ти?
- Новородена съм - каза Емалет. - Затова мама е болна. Тя не е виновна. Просто няма повече мляко. Много е зле, до смърт, и мирише на смърт. Но все пак имаше достатъчно мляко. Аз не съм от малките хора. Вече няма нужда да се страхувам от това. - Тя се обърна и посочи. - Вървете дълго, през моста и под дървото, тя е там, където клоните докосват земята. Но не мисля, че вече може да говори. Ще сънува, докато умре.
Мъжът излезе и трясна силно вратата зад гърба си. Тръгна много решително по тревата и после даже се затича.
Жената се взираше в нея.
Емалет сложи ръце на ушите си, но беше твърде късно, защото мрежестата врата изтряска така силно, че я оглуши. Постепенно звънтенето в главата и? отшумяваше. Мрежеста врата. Не стъклена. Тя знаеше какво е стъкло. Бутилката на масата бе стъклена. Тя помнеше стъклото на прозорци, стъкло на мъниста, много неща бяха от стъкло. Пластмаса. Мрежестата врата бе от мрежа и пластмаса.
«Всичко е записано в теб» - бе казал баща и?.
Тя погледна жената, искаше да я помоли за храна, но сега бе по-важно да излезе оттук и да открие баща си или Донелайт, или Майкъл в Ню Орлиънс, което се окажеше по-лесно за намиране. Беше гледала звездите, но те не и? показаха пътя. Баща и? бе казал, че ще го намери по звездите. Но сега тя не беше толкова сигурна.
Обърна се, отвори вратата и пристъпи навън. Затвори я внимателно, за да не изтрещи. Всички дървесни жаби пееха. Всички щурчета пееха. Всички твари пееха за някого, чието име никой не знаеше, дори баща и?. Те шумоляха и шаваха в тъмното. Нощта беше жива. Ето, и мъничките насекоми се къпеха в светлината на крушката! Тя махна с ръка към тях. Как се пръснаха само, но скоро пак се събраха на малко облаче.
Загледа се в звездите. Винаги щеше да помни тези съзвездия, начина, по който потъваха сред далечните дървета, и колко черно изглежда небето на места, а колко тъмносиньо на други. Да, и луната. Вижте луната. Красивата искряща луна. Татко, най-сетне я видях. Да, но за да иде в Донелайт, трябва да знае как ще изглеждат звездите, когато стигне целта си. Жената хвана ръката и?, после я погледна и я пусна.
- Много си мека! - възкликна тя. - Мека и розова като малко бебе.
«Не им казвай, че си новородена - бе казал баща и?. - Не им казвай, че скоро ще умрат. Просто ги съжалявай, защото това е последният им час.»
- Благодаря ти - каза Емалет. - Сега ще тръгвам. Отивам в Шотландия или в Ню Орлиънс. Знаеш ли пътя?
- Е, Ню Орлиънс не е чак толкова далече - отвърна жената. - Но виж, пътя до Шотландия не го знам. Но ти не можеш да вървиш боса. Нека ти дам едни обувки на Бъди. Господи, май само неговите ще ти станат.
Емалет се загледа в гъстата гора. Видя как мракът се събира над водата, отвъд моста. Не знаеше дали може да изчака да и? донесат обувки.
«Те се раждат без почти никакво знание - бе казал баща и?. - А и малкото, което имат, скоро забравят. Те вече не могат да долавят ароматите или да виждат моделите. Вече не могат да избират по инстинкт храната си. Могат да се отровят. Те нямат твоя слух, нито пък могат да чуват пълната прелест на песните. Те не са като нас. Те са само фрагменти. И от тези фрагменти ние ще градим, но това ще бъде тяхната смърт. Бъди милостива.»
Къде беше баща и?? Ако той бе виждал звездите над Донелайт, тогава и тя трябваше да ги познава, да знае как изглеждат. Вече нищо не надвисваше над майка и?.