- Защо не легнеш в предната спалня? - рече той. - Там е чисто и всичко е оправено. Стои си така, откакто Роуан я няма. Искаш ли да спиш там? Стаята е хубава. - Гласът му бе станал по-дрезгав. Очите му бяха затворени. Той погали нежно ръката и?.
- Да, добре, става.
- Има и памучни нощници. На Роуан са. Аз и? ги подарих. Ще са ти дълги. Но чакай малко, може би леля Вив е още будна. Трябва да и? кажа, че си тук.
- Леля Вив е с леля Сесилия - каза Мона, като си позволи още веднъж да стисне ръката му. Тя като че ставаше по-топла. - Те станаха големи приятелки. Мисля, че леля Вив сега е почетна Мейфеър.
- Аарън. Аарън е във втората спалня - рече той, сякаш мислеше на глас.
- Аарън е с леля Беа. Отидоха в апартамента му в «Пончартрейн», защото е твърде порядъчна, за да го заведе в дома си.
- Наистина ли? Беа и Аарън. Изобщо не съм забелязал.
- Няма как. Обзалагам се, че и Аарън скоро ще стане почетен Мейфеър.
- Е, няма нищо лошо. Беатрис е перфектна. Аарън има нужда точно от такава дама, която може да оцени един истински джентълмен. Не мислиш ли? - Очите му се затвориха отново, сякаш не можеше да ги задържи отворени.
- Чичо Майкъл, няма жена, която да не може да оцени джентълмен - каза Мона.
Той отвори очи.
- Ама ти всичко ли знаеш?
- Не. Ще ми се, но пък кой би искал да знае всичко? Сигурно ще е скучно. Ти как мислиш?
- Не мога да си го представя - каза той и се усмихна отново. - Ти си същински динамит, Мона.
- Почакай да ме видиш с памучна нощница.
- Не искам. Очаквам да се заключиш в стаята си и да заспиш. Аарън може да се върне, Еужения може да се събуди и да започне да броди из къщата…
- Да броди из къщата ли?
- Нали ги знаеш старите хора. Много ми се спи, Мона. На теб не ти ли се спи?
- Ами ако ми стане страшно в онази стая?
- Не мисля.
- Моля?
- Просто знам, че ти не се страхуваш от нищо. И ти знаеш, че аз го знам.
- Искаш да спиш с мен, нали?
- Не.
- Лъжеш.
- Няма значение. Няма да направя нещо, което не бива да правя. Скъпа, мисля, че трябва да се обадя на някого.
- Повярвай ми - каза тя, - ще си легна. Ще закусим на сутринта. Хенри казва, че правел прекрасни яйца по бенедиктински.
Той се усмихна замаяно, беше твърде уморен да спори, вероятно твърде уморен и да си спомни номерата на хората, на които искаше да се обади. Що за гадни лекарства бяха това. От тях едва успяваше да говори свързано. Тя ги мразеше. Никога не бе опитвала алкохол, нито пък бе пила каквито и да било лекарства.
Искаше умът и? да е остър като бръснач.
Той се засмя внезапно и прошепна:
- Като бръснач!
О, значи я е чул. Тя не се замисли върху това, защото не осъзна, че не го е изрекла на глас. Усмихна се. Искаше да го целуне отново, но не вярваше това да помогне. Вероятно дори щеше да навреди. До няколко минути той щеше да спи като мъртвец. И тогава може би, след една топла вана, тя щеше да потърси грамофона на горния етаж.
Но той я изненада - отхвърли завивките и стана от леглото. Поведе я навън, олюлявайки се, но кавалерски.
- Хайде, ще ти покажа стаята - рече. Прозя се още веднъж и си пое дълбоко дъх, докато я водеше към вратата.
Предната спалня беше красива като в деня на сватбата. Имаше дори букет от жълти и бели рози на мраморната полица на камината - приличаше на букета, който бяха сложили тук в онзи ден. Белият копринен халат на Роуан бе на леглото, сякаш тя наистина щеше да се върне.
Майкъл спря за миг и се огледа, като че ли бе забравил какво трябва да направи. Опитваше се да си спомни защо бе дошъл. Ето какво могат да направят лекарствата с човека, лишават познатите неща от обичайния им контекст.
- Нощниците - каза той. Направи вял жест към отворената врата на банята.
- Ще ги намеря, чичо Майкъл. Връщай се в леглото.
- Нали наистина не те е страх, скъпа?
Боже, колко наивен беше.
- Не, чичо Майкъл - каза тя, - отивай да спиш.
Той я погледна, сякаш не можеше да разбере какво е казала, но бе решен да се погрижи за нея, да я успокои.
- Ако се уплашиш… - каза.
- Няма, чичо Майкъл. Само те дразнех. - Тя не се сдържа и се усмихна. - Аз съм тази, от която човек трябва да се бои. Поне през повечето време.
Той също не сдържа усмивката си. Поклати глава и си тръгна, като и? хвърли последен синеок, възхитителен поглед, в който за миг пламъкът прогори пелената на лекарствата. После затвори вратата.
Банята имаше хубав мъничък газов нагревател и Мона го включи веднага. Имаше много дебели бели кърпи на рафта от ракита. Тя намери и памучните нощници, на горните рафтове на дрешника - дебели, старомодни нощници на цветя. Избра най-крещящата - розова на червени рози и пусна водата в дългата дълбока вана.