Жената се върна и сложи обувки пред краката и?. На Емалет и? беше трудно да пъхне дългите си меки стъпала в тях, пръстите и? се свиха, кожата я дращеше, но тя знаеше, че е по-добре да има обувки. Трябваше да носи обувки. Баща и? носеше обувки. Майка и? също. Емалет беше порязала крака си на един остър камък в тревата. Така беше по-добре. Стана още по-добре, когато жената завърза здраво връзките. На малки панделки, колко красиво. Тя се засмя, когато видя панделките. Но още по-красиви бяха пръстите на жената, докато ги връзваше.
Колко големи изглеждаха краката на Емалет в сравнение с малките крака на тази жена.
- Довиждане, госпожо. Благодаря ви - каза Емалет. - Бяхте много мила с мен. Съжалявам за всичко, което ще се случи.
- Какво ще се случи, дете? - попита жената. - Какво точно ще се случи? Господи, каква е тази миризма? Май идва от теб? Първо си помислих, че е защото си мокра от блатото, но май това е друга миризма.
- Каква миризма?
- Ами не знам, приятна е, като на сладки.
О, значи и Емалет излъчваше такава миризма. Затова ли не можеше да усети аромата на баща си? Вероятно сега тя самата бе в капана на миризмата. Вдигна пръсти към носа си. Да, ето я - излъчваше се от порите и?. Миризмата на баща и?.
- Не зная - каза Емалет. - Мисля, че би трябвало да разбирам тези неща. Моите деца ще ги разбират. Сега трябва да вървя. Трябва да ида в Ню Орлиънс. Така ми каза мама. Тя много ме моли да ида там. Иди в Ню Орлиънс, каза мама. Той бил по пътя за Шотландия, така че пак ще спазя заръката на татко. Е, ще тръгвам.
- Чакай малко, дете. Седни, нека първо Джером се върне. Той търси майка ти. - Жената извика името му в тъмното, но той не се появи.
- Не, госпожо, ще тръгвам - каза Емалет, наведе се, докосна леко жената по раменете и я целуна по гладкото кафяво чело. Почувства черната и? коса - помириса я, а после я погали по бузата. Хубава жена.
Виждаше, че жената харесва миризмата и?.
- Чакай, скъпа.
Емалет за първи път целуваше някой освен майка си и сълзите и? рукнаха отново, щом погледна кафявата жена с черната коса и големите очи. Домъчня и?, че те всички ще умрат. Мили хора. Мили хора. Но Земята не беше достатъчно голяма за всички тях, а те просто щяха да прокарат пътя за други - по-мили и по-детски същества.
- Накъде е Ню Орлиънс? - попита тя. Майка и? не знаеше. Баща и? също не и? бе казал.
- Ами мисля, че е натам - каза жената. - Честно да ти кажа, не знам точно. Мисля, че е на изток. Но защо не…
- Благодаря ти, скъпа моя - каза Емалет, като използва любимото обръщение на баща си. И после тръгна.
С всяка крачка се чувстваше все по-добре. Вървеше все по-бързо по мократа трева. Излезе на шосето, под светлините на електрическите лампи, и продължи напред. Косата и? се развяваше, а дългите и? ръце се размахваха.
Вече беше съвсем суха под дрехите, освен малкото влага по гърба и?, която я дразнеше, но и тя щеше скоро да изсъхне. Косата и? също бе мокра, но бързо съхнеше и ставаше все по-лека. Тя видя сянката си на пътя и се засмя. Колко висока и слаба бе в сравнение с кафявите хора. Колко голяма беше главата и?. Дори в сравнение с майка и?. Бедната и? майчица, лежеше под дървото и се взираше в здрача и зеленината. Накрая вече дори не я чуваше. Не можеше да чуе нищо. О, само да не бяха избягали от баща и?.
Но тя ще го намери. Трябва да го намери. Та те бяха сам-сами на този свят. И Майкъл. Майкъл беше приятел на майка и?. Майкъл ще и? помогне. Майка и? каза: «Иди при Майкъл. Първо там иди». Това бяха последните и? думи. Иди при Майкъл.
Така тя щеше да се подчини и на майка си, и на баща си.
- Ще те потърся - каза на глас.
Сигурно нямаше да е толкова трудно, пък и ходенето беше забавно.
Двайсет и две
Събраха се в девет часа в офиса на последния етаж на сградата «Мейфеър» - Лайтнър, Ан Мари, Лорън, Райън, Рандъл и Фийлдинг. Фийлдинг определено не биваше да е тук, всички виждаха това, но никой не започна да спори.
Пиърс се появи с Мона и това не предизвика нито изненада, нито възражения. Всички се вгледаха в нея, защото не бяха я виждали никога със син вълнен костюм, който, разбира се, бе на майка и? и и? беше широк. Тя изглеждаше с няколко години по-голяма, но повече заради израза на лицето и?, отколкото заради отказа от детските къдрици и панделката. Сега носеше обувки с високи токчета, които също не и? бяха съвсем по мярка, а Пиърс се опитваше да не гледа красивите и? крака.
Той никога не се бе чувствал особено комфортно в присъствието на братовчедката Мона, дори когато тя бе съвсем малка. В нея имаше нещо много съблазнително още когато беше на четири, а той на единайсет. Тя се бе опитвала да го прелъсти безброй пъти. Възражението, че е много малка, някак бе отпаднало още преди пет години, а сега бе съвсем неприемливо. В момента обаче Мона бе изтощена колкото него.