- Поне тези, които познаваме - каза Ан Мари. - Да се молим на Господ, че щом ние не познаваме всички Мейфеър, и това същество не ги познава.
- В Ню Орлиънс и Хюстън текат разпити на потенциални свидетели - каза Лорън.
- Да, но никой не е видял този мъж да влиза или да излиза от къщите на жертвите.
- Освен това знаем как изглежда - обади се Мона. - Нали онзи доктор Ларкин ни обясни. Както и свидетелите в Шотландия. Майкъл също го е виждал.
- Лорън, няма какво да направим, освен да чакаме - каза Рандъл. - Направихме всичко възможно. Сега просто трябва да останем заедно. Това същество няма да се откаже. Все някога ще се появи отново и ние трябва да сме готови за този момент.
- И как точно ще се подготвим? - попита Мона.
- Аарън - обади се съвсем тихо Райън, - твоите хора от Лондон и Амстердам ще ни помогнат ли? Мислех, че точно с това се занимавате, с подобни създания. Помня, че Джифорд все повтаряше: «Аарън знае, говори с Аарън…». - В усмивката му имаше тъга и лека насмешливост.
Пиърс никога не бе виждал баща си да говори по този начин.
- Там е работата, че не зная - отвърна Аарън. - Мислех си, че знам цялата история на вещиците Мейфеър, но очевидно не е така. Има хора, свързани с нашия орден, които разследват случая, без да го съгласуват с мен. Още не съм получил ясен отговор от Лондонската митрополия. Казват само да чакам. Объркан съм. Наистина не знам какво да ви кажа. Аз съм… обезверен.
- Но ти не можеш да ни изоставиш - каза Мона. - Забрави за онези от Лондон. Нас не можеш да изоставиш!
- Така е - отвърна Аарън. - Само че не знам как да ви помогна.
- О, я стига - сопна се Мона. - Ще иде ли все пак някой да види какво става с Майкъл? Не разбирам как така не е дошъл. Той отиде да се преоблече и щеше да дойде у дома.
- Е, може би е отишъл - каза Ан Мари, натисна бутона в малка кутийка под масата и каза тихо в микрофона: - Джойс, обади се в къщата на Амелия стрийт. Виж дали Майкъл Къри е там. - Погледна Мона и добави: - Да, да, само това.
- Е, щом искате да ви кажа каквото знам - каза Аарън, - щом сте готови да ме изслушате…
- Да? - окуражи го Мона.
- Тогава бих казал, че това същество със сигурност си търси женска. И ако открие такава и детето се роди и бъде отведено от него, ние ще се изправим пред чудовищен проблем в буквалния смисъл на думата.
- По-добре да се заемем със залавянето му, отколкото да правим предположения - обади се Рандъл.
- Да, така е - рече Аарън. - Но не бива да забравяте какво каза доктор Ларкин. Какво му е казала Роуан. Това същество има огромно репродуктивно предимство! Разбирате ли? Вашето семейство от векове е живяло с една простичка история: за онзи мъж, който иска да се въплъти. Е, сега си имаме работа с нещо далеч по-лошо - мъжът не само се е въплътил, но се оказва от уникален и по-мощен от нас вид.
- Мислиш ли, че това е било планирано? - попита Лорън. Гласът и? беше студен, но като глас на някаква друга Лорън - много нещастна и много по-решителна. - Мислиш ли, че това е било планирано от самото начало? Не само да храним това създание, но и да му осигурим невести?
- Не зная - отвърна Лайтнър. - Но знам едно - каквито и да са превъзходствата му, все трябва да има някаква слабост.
- Миризмата. Не може да я скрие - каза Мона.
- Не, говоря за физическа слабост или нещо от тоя род - настоя Лайтнър.
- Явно няма. Доктор Ларкин беше категоричен, хората от Ню Йорк - също. Това създание притежава мощен имунитет.
- Ще расте, ще се размножава и ще подчини земята - каза Мона.
- Тези пък глупости какви са? - сопна се Рандъл.
- Точно това ще направи - тихо рече Аарън, - ако не го спрем.
Двайсет и три
Историята на Жулиен, продължение
О, не можеш да си представиш чудото на нейния глас, колко много я обичах, обичах я силно, без значение дали бе дете на Кортланд, или не. Това бе любовта, която изпитваме към онези, които са част от нас и са като нас, но все пак ни деляха твърде много години. Чувствах се отчаян, беззащитен и много самотен, когато седнах на леглото и тя се настани до мен.
- Евелин, ти виждаш бъдещето. Карлота е идвала при теб. Какво видя?
- Не виждам бъдещето - каза Евелин тихичко, а личицето и? и сивите и? очи ме умоляваха да приема и да разбера това. - Виждам думи и ги изричам, но не знам какво означават. Преди много време се научих да мълча и да оставям думите да избледнеят непрочетени, неизречени.
- Не, дете. Хвани ръката ми. Какво виждаш? Какво виждаш за мен и моето семейство? Какво виждаш за всички нас? Има ли бъдеще нашият род?
Чувствах пулса и? с изморените си пръсти, топлината и?, вещерската и? дарба, както казвахме ние, и видях онзи малък дяволски шести пръст. О, сигурно щях да го отрежа умело и безболезнено, ако и? бях баща. Като си помисля само, че баща и? беше Кортланд - моят Кортланд. Идеше ми да го убия.