Аз само се усмихнах. Знаех, че моето ангелско дете ще ме посети отново.
В мрака на нощта говорех на виктролата.
Казах и? да поддържа заклинанието. Разбира се, не вярвах в такива неща. Упорито отказвах да повярвам и все пак отрязах ноктите си и ги пъхнах между дъното и? и страничната дъска. Отрязах малко от косата си и я напъхах под въртящия се диск. Захапах пръста си и намазах с малко кръв дървото. Направих нещо като кукла на самия себе си, а после пуснах валса и казах:
- Върни се, върни се. Бъди подръка, ако имат нужда от теб. Бъди подръка, ако те повикат. Върни се, върни се.
В този миг ме завладя ужасно видение - че съм мъртъв и се издигам нагоре, светлината приближава, а после се връщам обратно, започвам да мятам ръце във въздуха, който се сгъстява ли сгъстява, докато се превърне в мрак. Прикован към земята. Нощта бе пренаселена с призраци като моя, изгубени души, глупаци, страхуващи се от ада, и все пак невярващи в рая. А валсът продължаваше да свири.
Накрая видях безсмислеността на всички тези жестове, знаех, че вещерството е просто фокус - човек може да впрегне неугасимата си, яростна енергия, за да постигне своя избор. Аз щях да се върна обратно! Аз щях да се върна. Щях да се върна с този валс.
Да се върна.
«Пазете се от наблюдателите в този час!
Да, върнете се във този час!
Иначе не ще настъпи нова пролет в Рая,
иначе не ще царува повече родът ни.»
Майкъл, запомни тези стихове.
Помни ги, разбери какво означават! Аз нямаше да съм тук, ако битката бе приключила. Часът, за който говорим, още не е настъпил. Трябва да използваш любовта си, това ще бъде достатъчно. Но има и други оръжия. Спомни си поемата: «груби и жестоки инструменти». Не се колебай, когато го видиш. Не позволявай добротата да те спре.
Иначе защо ми е позволено да съм тук? Защо иначе ще ми е позволено още веднъж да чуя валса под този покрив? Трябва да го пускаш от време на време за мен, Майкъл - моя валс, моята виктрола. Пускай го, когато вече няма да съм тук.
Нека ти разкажа за последните няколко нощи, които си спомням. Вече се изморявам. Мога да видя края на този разказ, но не и края на историята. Него ще го разкажеш ти. Нека обаче изрека думите, които ми останаха. И помни обещанието си. Пускай музиката за мен, Майкъл. Пускай я, защото не се знае дали ще ида в ада, или в рая, и никой никога няма да разбере.
Седмица след това дадох малката виктрола на Евелин. Възползвах се, че този следобед в къщата нямаше никого, и изпратих Ричард да и? каже да дойде възможно най-скоро. Накарах момчетата да донесат голямата виктрола от трапезарията - една доста обемиста музикална кутия, която възпроизвеждаше страхотен звук.
Когато с Иви останахме сами, аз и? казах да вземе малката виктрола и да я пази, никога да не я дава никому, докато Мери Бет не умре. Не исках дори Ричард да знае, че я е отнесла, защото се страхувах да не се раздрънка пред дъщеря ми, ако тя го притисне. Казах на Иви: «Вземи я и пей по пътя към вас».
Мислех, че така, ако Лашър я види да отнася мистериозната малка играчка, ще се замае от песента и няма да разбере какво означава това. Не биваше да забравям, че това чудовище може да чете мисли.
Бях отчаян.
Малко след като Иви излезе, чух високият и? глас да заглъхва по стълбището. После навих голямата виктрола и извиках Лашър. Вероятно той изобщо нямаше да и? обърне внимание.
Щом се появи, аз го помолих:
- Лашър, моля те, защитавай горката малка Иви. Пази я от останалите заради мен, моля те.
Демонът ме слушаше, доколкото можеше, защото музиката го разсейваше. Кръжеше в невидимата си форма из стаята, събаряше предметите от полицата на камината и клатеше картините. Аз нямах нищо против. Стигаше ми да съм сигурен, че е в стаята!
- Добре, Жулиен - изпя той внезапно и се появи, танцувайки - краката му удряха по дъските на пода, като че тялото му наистина притежаваше някакво тегло. Как се усмихваше само, колко замаян беше. За миг ми се дощя да можех да го обичам.
В този миг Иви сигурно вече трябваше да е стигнала до дома.
Седмиците минаваха.
Освобождението на Иви вече беше факт. Ричард често я возеше с колата заедно със Стела. Тобиас я водеше редовно на църква.
Тя идваше при мен, когато пожелаеше, и то през предната врата. Но някои нощи се покатерваше по решетката като малка безстрашна богиня. Кръвта ми кипваше от нейната смелост, от страстта и?, и то с порочна и опияняваща жар. Лежахме заедно с часове, целувахме се, докосвахме се. Цяло чудо е, че на тази възраст все още бях умел любовник като в младостта си. Казах и? някои от тайните си, но не всички.
Боговете ме дариха с тази последна благословия.
- Жулиен, обичам те - казваше ми коварният Лашър. Надяваше се да навия голямата виктрола, защото вече много я обичаше. - Защо някой ще иска да нарани Евелин? Какво означава тя за нас? Аз виждам бъдещето. Виждам надалеч. Ние притежаваме всичко, от което се нуждаем.
Когато един следобед Мери Бет се върна у дома, аз я накарах да седне до мен и я уверих, че това малко момиче няма никакво значение, но те трябва да се грижат за нея.
В очите на Мери Бет се появиха сълзи, което не се случваше често.
- Жулиен, ти винаги ме разбираш погрешно - и мен, и действията ми. През всичките тези години аз се опитвам да събера рода, да го направя по-силен в многочислеността си и влиянието му. Да направя всички щастливи! Нима мислиш, че бих наранила дете, което носи твоята кръв? Дъщерята на Кортланд? О, Жулиен, направо ми късаш сърцето. Вярвай ми, знам какво правя, всичко е за благото на семейството. Вярвай ми, моля те, не умирай в тревога и страх. Нека последните ти часове бъдат спокойни. Ще стоя до теб ден и нощ, ако трябва. Искам да умреш в мир. Ние сме Мейфеър… изминахме дълъг път от дните в Ривърбенд. Вярвай в нас, вярвай, че ще пребъдем.
Нощите минаваха. Аз лежах буден, вече нямах нужда от сън.
Вече знаех, че Евелин носи мое дете. Господ няма милост към старите мъже! Ние горим, ние ставаме бащи. Що за ужасно нещо! Момичето обаче като че не знаеше това. Аз не и? казах.
Можех да се доверя единствено на Кортланд, когото все виках да разговаряме. Знаех, че бомбата ще гръмне, когато всички разберат, че Евелин е бременна. Можех да разчитам единствено на обещанията, които бях изкопчил от останалите, че детето ще бъде защитено, каквото и да се случи през годините.
Спусна се красива и топла нощ. Мисля, че умрях някъде в средата на лятото! Да, така беше. Миртата беше отрупана с розови цветове. Да, сигурен съм, че не съм си го въобразил.
Можех да видя всички, които бяха далеч от мен. Знаех, че смъртта идва. Лежах тихо на купчината възглавници и гледах облаците над миртата.
Исках да се върна в Ривърбенд, да седна до Мари Клодет, исках да разбера, да узная кой бе онзи млад мъж, който отвличаше роби и ги водеше в стаята на Маргьорит за целите на безумните и? експерименти? Кой беше онзи безмозъчен негодник?
И тогава осъзнах ужасяващата истина. Една незначителна истина. Не можех да помръдна. Не можех да седна в леглото. Не можех дори да движа ръцете си. Смъртта се промъкваше към мен като зимен студ и ме смразяваше.
После, сякаш имаше Бог и за развратници като мен, на покрива на верандата се появи Евелин, белите и? ръце грееха в зеленината.
Тя се приближи до прозореца и аз чух гласа и? през дебелото стъкло:
- Отвори прозореца, чичо Жулиен! Аз съм, Иви, отвори.
Не можех да помръдна. Взирах се в нея с горящи очи.
«О, скъпа» - прошепнах в сърцето си.
Тогава Иви призова вещерската си сила и щом побутна прозореца, той се плъзна нагоре. Тя посегна вътре и ме хвана за раменете - тогава вече съвсем крехки и слаби - вдигна ме напред и ме целуна.
- О, скъпа моя…
Зад нея, простряла се по цялото небе, се задаваше буря. Чух първите капки да удрят по покрива на верандата до Иви. Почувствах ги и по лицето си. Дърветата започнаха да се извиват от вятъра. Чувах го как вие, както би вил самият демон, как шиба клоните на дърветата и изплаква мъката си също като в нощта, когато майка ми умря, и преди това - в последния час на нейната майка.
Да, това бе буря заради смъртта на вещицата, и аз бях тази вещица. Това бе моята смърт и моята буря.