Боговете ме дариха с тази последна благословия.
- Жулиен, обичам те - казваше ми коварният Лашър. Надяваше се да навия голямата виктрола, защото вече много я обичаше. - Защо някой ще иска да нарани Евелин? Какво означава тя за нас? Аз виждам бъдещето. Виждам надалеч. Ние притежаваме всичко, от което се нуждаем.
Когато един следобед Мери Бет се върна у дома, аз я накарах да седне до мен и я уверих, че това малко момиче няма никакво значение, но те трябва да се грижат за нея.
В очите на Мери Бет се появиха сълзи, което не се случваше често.
- Жулиен, ти винаги ме разбираш погрешно - и мен, и действията ми. През всичките тези години аз се опитвам да събера рода, да го направя по-силен в многочислеността си и влиянието му. Да направя всички щастливи! Нима мислиш, че бих наранила дете, което носи твоята кръв? Дъщерята на Кортланд? О, Жулиен, направо ми късаш сърцето. Вярвай ми, знам какво правя, всичко е за благото на семейството. Вярвай ми, моля те, не умирай в тревога и страх. Нека последните ти часове бъдат спокойни. Ще стоя до теб ден и нощ, ако трябва. Искам да умреш в мир. Ние сме Мейфеър… изминахме дълъг път от дните в Ривърбенд. Вярвай в нас, вярвай, че ще пребъдем.
Нощите минаваха. Аз лежах буден, вече нямах нужда от сън.
Вече знаех, че Евелин носи мое дете. Господ няма милост към старите мъже! Ние горим, ние ставаме бащи. Що за ужасно нещо! Момичето обаче като че не знаеше това. Аз не и? казах.
Можех да се доверя единствено на Кортланд, когото все виках да разговаряме. Знаех, че бомбата ще гръмне, когато всички разберат, че Евелин е бременна. Можех да разчитам единствено на обещанията, които бях изкопчил от останалите, че детето ще бъде защитено, каквото и да се случи през годините.
Спусна се красива и топла нощ. Мисля, че умрях някъде в средата на лятото! Да, така беше. Миртата беше отрупана с розови цветове. Да, сигурен съм, че не съм си го въобразил.
Можех да видя всички, които бяха далеч от мен. Знаех, че смъртта идва. Лежах тихо на купчината възглавници и гледах облаците над миртата.
Исках да се върна в Ривърбенд, да седна до Мари Клодет, исках да разбера, да узная кой бе онзи млад мъж, който отвличаше роби и ги водеше в стаята на Маргьорит за целите на безумните и? експерименти? Кой беше онзи безмозъчен негодник?
И тогава осъзнах ужасяващата истина. Една незначителна истина. Не можех да помръдна. Не можех да седна в леглото. Не можех дори да движа ръцете си. Смъртта се промъкваше към мен като зимен студ и ме смразяваше.
После, сякаш имаше Бог и за развратници като мен, на покрива на верандата се появи Евелин, белите и? ръце грееха в зеленината.
Тя се приближи до прозореца и аз чух гласа и? през дебелото стъкло:
- Отвори прозореца, чичо Жулиен! Аз съм, Иви, отвори.
Не можех да помръдна. Взирах се в нея с горящи очи.
«О, скъпа» - прошепнах в сърцето си.
Тогава Иви призова вещерската си сила и щом побутна прозореца, той се плъзна нагоре. Тя посегна вътре и ме хвана за раменете - тогава вече съвсем крехки и слаби - вдигна ме напред и ме целуна.
- О, скъпа моя…
Зад нея, простряла се по цялото небе, се задаваше буря. Чух първите капки да удрят по покрива на верандата до Иви. Почувствах ги и по лицето си. Дърветата започнаха да се извиват от вятъра. Чувах го как вие, както би вил самият демон, как шиба клоните на дърветата и изплаква мъката си също като в нощта, когато майка ми умря, и преди това - в последния час на нейната майка.
Да, това бе буря заради смъртта на вещицата, и аз бях тази вещица. Това бе моята смърт и моята буря.
Двайсет и четири
Стояха в мъглата, оформили груб кръг. Какво беше това скърцане? Гръмотевица ли беше?
Те бяха най-опасните хора, които бе виждал. Невежество, бедност, това беше тяхното наследство, навсякъде виждаше само обичайните недостатъци на бедните и окаяните - гърбица, мъж с дървен крак, дете, чиито ръце са твърде къси, твърде тесни лица, груби, безформени, плашещи в своите сиво-кафяви дрехи. Ниското скърцане продължаваше, беше твърде монотонно, за да е гръмотевица. Дали го чуваха?
Небето като че надвисваше над тях, над тревите в долината. По камъните наистина бе издълбано нещо, старецът от Единбург бе казал истината на Жулиен. Камъните бяха огромни, а те всички се бяха събрали в кръга им.
Той седна. Беше замаян. Каза им:
- Аз не бива да съм тук. Това е сън. Трябва да се върна там, където ми е мястото. Не бива да се събуждам тук, но не зная как да се върна. - Скърцането го подлудяваше. Беше ниско и натрапчиво. Дали го чуваха? Може би това бе някакъв ужасен тътен от самата земя, или пък не? Всичко можеше да се случи тук. Всичко можеше да се случи. Трябваше да се махне.