- Искаме да ти помогнем - каза един от мъжете, беше висок, с развяваща се сива коса. Пристъпи напред и излезе от кръга им. Носеше черни бричове, а устата му не се виждаше под сивите мустаци, само част от долната устна, която показваше, че този дълбок глас е негов. - Но не знаем кой си и какво правиш тук. Не знаем откъде идваш. Нито как да те върнем у дома.
Това беше Англия, съвременна Англия. Не, това не можеше да бъде. Това бе сън.
Какъв е този тътен? Това скърцане. Аз познавам този шум. Искаше да протегне ръка и да го спре. Аз познавам този шум.
Най-близкият до него камък бе висок към шест метра и половина и назъбен като груб нож, изникнал от земята. А пред него бяха строени в редици воини с копия и щитове.
- Пиктите - прошепна той.
Те се взираха в него, сякаш не разбираха какво им казва.
- Ако те оставим тук - рече сивокосият мъж, - малките хора може да дойдат. Те са изпълнени с омраза. Малките хора ще те отведат. Те ще се опитат да направят от теб гигант, за да си върнат света. Ти носиш тази кръв, ще видиш.
Над вълнистата трева се разнесе остър звън, който дойде сякаш иззад огромната шир на кипящите сиви облаци. После се чу отново, познатият камбанен звън. Беше по-силен от ниското стържене, което продължаваше без никакво прекъсване.
- Знам какво е това! - каза им той. Опита се да стане, но падна в мократа трева. Сега те се взираха в дрехите му, които бяха съвсем различни от техните.
- Попаднал съм в грешното време! Чувате ли този звън? Това е звън на телефон. Опитва се да ме върне обратно.
Високият мъж се приближи. Голите му колене бяха мръсни, а дългите му крака - целите в кал. Сякаш бе минал през локва и бе оставил мръсната вода да изсъхне по него. Дрехите му бяха напластени с прах.
- Никога не съм виждал малките хора - каза мъжът. - Но знам, че трябва да се страхуваме от тях. Не можем да те оставим тук.
- Махни се от мен - каза той. - Аз сам ще си отида. Това е сън и ти трябва да изчезнеш. Не чакай тук. Просто си върви. Трябва да свърша нещо! Трябва да свърша нещо много важно!
Най-сетне се изправи на крака, но падна назад и почувства дъсчен под под дланите си. Телефонът отново звънеше. Безспир. Той се опита да отвори очи.
Звънът спря. Не, трябва да се събудя, мислеше си той, трябва да стана. Не спирай да звъниш. Сви колене към гърдите си и успя да се изправи на четири крака. Стърженето. Виктролата. Грубата малка игла бе стигнала до края на плочата и стържеше ли стържеше в търсене на нова писта.
През двата прозореца струеше светлина. Неговите прозорци. Ето я и виктролата, под прозореца на Анта, малките буквички «Виктор» бяха напечатани в златно на дървения капак, който зееше отворен.
Някой се качваше по стълбите.
- Да! - Той се изправи на крака. Това бе неговата стая. Чертожната дъска, стола му. По лавиците бяха наредени неговите книги. «Викторианска архитектура», «История на американските дървени къщи». Моите книги.
Някой чукаше на вратата.
- Господин Майк, там ли сте? Господин Майк, господин Райън е на телефона!
- Ела, Хенри, влез. - Дали бе усетил страха му? Дали бе разбрал?
Дръжката на вратата се завъртя като жива. В стаята нахлу светлина от коридора. Лицето на Хенри бе много тъмно на сиянието на малкия полилей зад него и Майкъл не можеше да го види.
- Господин Майк, има и добри, и лоши новини. Тя е жива, намерили са я в Сейнт Мартинвил, Луизиана, но е много болна, казват, че не може да се движи и да говори.
- Господи, открили са я! Сигурни ли са, че е Роуан!
Той бързо излезе и тръгна по стълбите. Хенри вървеше зад него и не спираше да говори, като протегна ръка, за да го прихване, защото той за малко щеше да падне.
- Господин Райън е тръгнал насам. Обадил му се е полицай от Сейнт Мартинвил. Тя имала документи в чантата си и отговаря на описанието. Казват, че със сигурност е доктор Мейфеър.
Еужения стоеше в стаята му и държеше слушалката на телефона.
- Да, господине, намерихме го.
Майкъл взе слушалката.
- Райън?
- Тя вече пътува насам - чу се хладният глас отсреща. - Линейката ще я закара право в болницата. Ще бъдат там след около час, ако пуснат сирената по пътя. Майкъл, мисля, че положението е лошо. Тя изобщо не е контактна. Говорят за кома. Опитваме се да се свържем с нейния приятел доктор Ларкин в хотела, но никой не отговаря.
- А аз какво да правя? Къде да ида? - Искаше веднага да се качи на магистралата и да поеме на север, за да посрещне линейката, после да завие през тревистата лента в средата на пътя и да поеме след нея. Цял час! - Хенри, дай ми сакото. Намери ми портфейла. Долу в библиотеката е. Оставих ключовете и портфейла си на пода.
- Очакват я в «Болница на милосърдието» - рече Райън. - На етажа на семейството. Ще се видим там. Ти виждал ли си доктор Ларкин?