Майкъл се облече за секунда, изпи чашата портокалов сок, който Еужения му подаде с думите, че от сума време не е хапвал нищо, а вече е единайсет през нощта.
- Хенри, изкарай колата. Бързо.
Роуан беше жива. Роуан щеше да бъде в болницата след час. Роуан си идваше у дома. По дяволите, знаех си, знаех си, че ще се върне, но не и по този начин!
Той забърза към вратата, като грабна ключовете си и портмонето си от Еужения и ги напъха в джоба си. Щипката с парите. Не, не му трябваше. Етажът беше на Мейфеър. Там бе лежал самият той след сърдечния пристъп - прикачен към машините и заслушан в звука им, много подобен на скрибуцането на грамофона. Ето че сега и тя отиваше там.
- Еужения, трябва да направиш нещо много важно - каза той. - Качи се горе в стаята ми, на пода има един стар грамофон. Навий го и пусни плочата. Става ли?
- Сега? По това време на нощта? Но защо?
- Просто го направи. Знаеш ли какво, свали го в салона. Така ще е по-лесно. О, не, недей, ти не можеш да го носиш. Просто го пусни горе, извърти плочата няколко пъти и после си лягай.
- Намериха жена ви жива, тръгнали сте към болницата да я видите, без да знаете дали е добре, дали не е ударена по главата или нещо подобно, и ми казвате да пусна някаква си плоча!
- Точно така. Схванала си всичко.
Колата го чакаше, приличаше на дълга черна риба, плъзгаща се между дърветата. Той забърза по стъпалата и след малко пак се обърна към Еужения.
- Направи го! - повтори и продължи: - Важното е, че е жива.
Качи се отзад в лимузината, затръшна вратата и нареди на Хенри:
- Давай! Тя е жива, а щом е жива, ще ме чуе, ще и? говоря и тя ще ми каже какво се е случило. Господи, Жулиен, тя е жива. Часът още не е настъпил.
Щом колата пое по Мегазин стрийт и се насочи към центъра, останалата част от поемата изникна в ума му - дълга поредица от мрачни и неясни думи. Чу гласа на Жулиен с хубавия френски акцент, който някак озаряваше всеки звук, както монасите в древността са декорирали своите изрисувани в червено и зелено букви, украсявали са ги с мънички фигурки и листа.
«Пазете се от наблюдателите в този час,
а лекарите прогонете надалече,
учените само ще подхранят злото,
учените ще го възвисят високо.»
- Боже, какво ужасно нещо! - обади се Хенри. - Всички онези бедни жени. Като си помислиш само, че са умрели по един и същ начин.
- За какво говориш, по дяволите? - извика Майкъл. Искаше да запали цигара. Дори усещаше миризмата на пурата на Жулиен. Сякаш беше попила в дрехите му. Жулиен палеше пурата, дръпваше и после правеше жест с ръка към него. Месинговото легло сияеше в ъгъла, а Виолета пееше за всички онези мъже.
- Какви жени? За какво говориш? Боже, чувствам се като Рип ван Уинкъл. Кажи, кое време е?
- Единайсет и половина през нощта, шефе - каза Хенри. - Говоря за другите жени от семейството. Майката на госпожица Мона умря в горната част на града, а госпожица Едит в центъра, макар че не се сещам някога да съм я срещал. Не си спомням името на другата жена, има още една в Хюстън и още една.
- Нима искаш да кажеш, че всички тези жени са мъртви?
- Да, шефе. Всички са умрели по един и същ начин. Госпожица Беа ми каза. Господин Аарън също се обади. Всички се обадиха. Ние не знаехме, че сте у дома. Стаята ви на горния етаж не светеше. Откъде да знам, че сте заспали на пода?
Хенри продължи да говори, как го търсил из цялата къща, какво казал на Еужения, как излязъл да го търси и навън и така нататък. Майкъл не го слушаше, гледаше рушащите се стари тухлени сгради по Мегазин стрийт, покрай които прелитаха. Още чуваше онази поема:
«Ще има болка и страдание, дорде се спъват,
кръв и страх, дорде се учат.»
Двайсет и пет
Значи това бе Столов. Позна го в мига, в който излезе от самолета. Бяха го следили през целия път. Едрият мъж го чакаше - изглеждаше доста мускулест в черния си шлифер, имаше големи светли очи с неопределен цвят, които обаче искряха като стъклени.
Миглите на Столов бяха почти невидими, руси, а веждите му бяха гъсти. Косата му бе светла. Приличаше на норвежец, не на руснак. Ерих Столов.
- Столов - каза Юри и като премести чантата си в лявата ръка подаде дясната за поздрав.
- О, значи ме познавате - отвърна мъжът. - Защо дойдохте в Ню Орлиънс? - Скандинавски акцент, примесен с някакъв друг. Източноевропейски.
- Винаги познавам нашите хора - каза Юри. - Защо вие дойдохте в Ню Орлиънс? Да не би да работите с Аарън Лайтнър? Или просто ме посрещате?
- Точно затова дойдох - да ви обясня - каза Столов и сложи съвсем леко ръка на гърба му, докато вървяха по покрития с килим коридор, който като че поглъщаше всички звуци. Мъжът говореше доброжелателно и открито, Юри обаче не му вярваше особено.