Настъпваше часът. Часът на Емалет и баща и?.
Тя виждаше баща си в старите дни, с разперени ръце. Беше Коледа и долчинката бе затрупана със сняг. Шотландските борове растяха нагъсто, хората пееха химни. Емалет обичаше извисяването и снижаването на гласовете им. Толкова много още имаше да види и да научи.
- Ако някога ни разделят, любима моя, ела в долчинката на Донелайт. Ще я намериш, сигурен съм. Има хора, които търсят майка ти, хора, които ще ни разделят. Но помни, ти ще се родиш на тоя свят с цялото знание, което ти е нужно. Можеш ли да ми отговориш?
Емалет се опита, но не можа.
- Талтош - каза той и целуна корема на майка и?. - Чувам те, скъпа. Обичам те. - Емалет беше щастлива само когато майка и? спеше, защото когато се събудеше, започваше да плаче.
- Нима мислиш, че няма да го убия на мига? - каза баща и? на майка и?. Караха се за Майкъл. - Ще го убия за секунда. Мислиш ли, че няма да го направя, ако ме напуснеш?
Емалет виждаше човека, Майкъл, когото майка и? обичаше, а баща и? - не. Майкъл живееше в Ню Орлиънс в една голяма къща. Баща и? искаше да се върне в тази къща. Искаше да я притежава, тя беше негов дом и много се гневеше, че Майкъл е там. Но той знаеше, че още не е дошло времето за това. Първо трябваше да се роди Емалет, висока и силна. Това щеше да е началото. Той искаше да идат заедно в долчинката на Донелайт. Началото беше всичко. Без начало не би имало нищо.
Расни, дъще моя.
Талтош.
В Донелайт вече не живееше никой, но те щяха да живеят там - Емалет и баща и?, и техните деца. Стотици деца. Там щеше да е светилището на Началото. «Нашият Витлеем», шептеше той. И това щеше да е началото на всички времена.
Беше тъмно. Майка и? плачеше, притиснала лице към възглавницата. Майкъл, Майкъл, Майкъл.
Емалет познаваше кога изгрява слънцето.
Всички цветове ставаха по-ярки и тя виждаше ръката на майка си високо над нея - тъмна, тънка и огромна, покриваща целия свят.
Две
Сега къщата беше тъмна. Колите си бяха отишли и единствената светлина струеше от прозореца на Майкъл Къри в старата спалня, където бе умряла братовчедката Деидре. Мона разбираше какво точно се бе случило тази нощ и трябваше да признае, че беше доволна. Почти го беше планирала, почти…
Беше казала на баща си, че ще се върне в Метаир с чичо Райън и братовчедките Джен и Кланси, но после не се беше обадила на чичо си. Той си бе отишъл отдавна, уверен, като всички останали, че Мона се е върнала с баща си у дома, на Амелия стрийт.
Бе ходила на гробището, където загуби баса, че Дейвид няма да се представи добре в самата нощ на Марди Грас, пред гробницата на Мейфеър. Но той го беше направил. Е, не беше страхотно, наистина, но не беше лошо като за петнайсетгодишен. На Мона и? хареса - измъкването с него, страхът и вълнението му, катеренето по белосаната стена на гробището и прокрадването по алеите между високите мраморни гробници, за да легнат точно на чакълестата пътечка във влагата и студа, което беше немалка част от предизвикателството. Но тя го беше направила, беше постлала полата си на земята, за да може да си свали бельото, без да се изцапа.
- А сега го направи! - каза на Дейвид, който нямаше нужда от още окуражаване, нито от директни заповеди.
Мона се втренчи над рамото му в студеното облачно небе, в единствената видима звезда, а после остави погледа си да се плъзне по стената от малки четвъртити надгробни камъни, докато стигна до името: Деидре Мейфеър.
А после Дейвид беше свършил.
- Ти не се страхуваш от нищо - беше и? казал след това.
- И от кого трябва да се страхувам, от теб ли? - Тя седна, дори не се беше престорила, че и? харесва. Беше разгорещена, без изобщо да харесва братовчед си, но все пак доволна, че го е направила.
Мисията е изпълнена, така щеше да напише на компютъра си, в тайната директория WSMONAPLAN, където съхраняваше изповедите си за триумфите, които не можеше да сподели с никого на този свят. Никой не можеше да проникне в компютърната и? система, дори чичо Райън или братовчеда Пиърс, които бе хващала, по различно време, да се опитват да ровят из директориите. «Просто леко подреждаме, Мона.» Но това беше най-бързият IBM на пазара, с максимум памет и огромен хард диск. Колко малко знаеха хората за компютрите! Това винаги я изумяваше. Тя самата всеки ден научаваше по нещо ново.
Да, това беше момент, който щеше да бъде споделен единствено с компютъра. Може би това щеше да се превърне в редовно явление сега, когато майка и? и баща и? бяха на път да умрат от пиене. А имаше и толкова много Мейфеър, които трябваше да победи. Всъщност към този момент нейният план дори не включваше външни хора, освен, разбира се, Майкъл Къри, но той вече беше Мейфеър. Определено беше. Семейството го бе впримчило здраво.