- Осъзнавате ли, че когато тя умре… няма да има буря! За първи път няма да има буря.
Двайсет и седем
На Аарън вече не му пукаше. Тримата стояха на моравата. Юри се чудеше дали след време щеше да окачестви това като най-лошия ден в живота си. Откри наставника си чак вечерта в тази голяма розова къща на булеварда, по който минаваха шумни трамваи. Тя бе пълна с плачещи хора. Столов беше неотлъчно до него, натрапчиво и смущаващо присъствие, което постоянно му шепнеше нещо, откакто напуснаха хотела, за да идат в къщата на Мейфеър на Първа улица и после на Амелия стрийт.
Хората тук оплакваха мъртвите, както го правеха циганите - плачеха и виеха. Имаше много алкохол. Мнозина от събралите се стояха навън, пушеха и разговаряха. Атмосферата бе някак дружеска и все пак напрегната. Сякаш всички очакваха нещо.
Тук обаче не бе докарано тялото на нито една от починалите жени. Едната беше вече в гробницата, а другите в моргата на близката болница. Тези хора тук не се бяха събрали на бдение, а за да се защитят, сякаш всички крепостни бяха потърсили убежище в замъка, само дето тези тук не бяха никакви крепостни.
Аарън не изглеждаше напрегнат. Напротив, изглеждаше добре, въпреки всичко станало. Беше жизнен, със здрав вид, а по-изострените черти на лицето му се дължаха на хладното подозрение, което изпитваше към Столов, който пък не спираше до говори. Аарън дори като че се бе подмладил тук, вече не приличаше толкова на възрастен интелектуалец, колкото на енергичния джентълмен, какъвто бе преди години. Бялата му чуплива коса беше по-дълга и по-гъста, а очите му пазеха характерната си яркост. Каквото и да се бе случило в Ню Орлиънс, то не го бе сломило, нито пък състарило. Само дето в гласа му се долавяше някакво дълбоко обезсърчение, което сега вече се превръщаше в гняв.
Юри усети това, защото го познаваше твърде добре. Ако и Столов го бе усетил, то не го показа с нищо. Беше твърде зает да говори, да се опитва да ги убеди в правотата си.
Стояха далеч от останалите на окосената морава под дърво, което Аарън нарече магнолия. То не беше цъфнало, още бе рано за това, но пък имаше огромни лъскави зелени листа.
Столов продължаваше да говори тихо и настоятелно, почти обаятелно. Очите на Аарън обаче си останаха студени като камък и не изразяваха нищо. Нищо, освен гняв. Погледна Юри. Какво ли видя? Юри се озърна многозначително към Столов, но съвсем кратко, за част от секундата.
Очите на Аарън също се извърнаха към русия мъж. Той не беше погледнал към Юри, цялото му внимание бе приковано в Аарън, сякаш трябваше да го убеди на всяка цена.
- Ако не искаш да тръгнеш тази нощ, тогава утре - каза Столов.
Аарън не отговори.
Столов вече бе излял цялата си тирада най-малко два пъти. Една красива възрастна жена с тъмносива коса застана в края на дървената веранда и повика Аарън. Той и? махна и и? направи знак, че скоро ще дойде, а после погледна към Столов.
- Господи, човече, кажи нещо - настоя Столов. - Знаем колко ти е било трудно. Върви в Лондон. Заслужаваш почивка.
Но това не вършеше работа. Всичко в този мъж, думите му, маниерът му, всичко беше напълно погрешно.
- Ти също - каза тихо Аарън.
- Какво?
- Няма да си тръгна, Ерих. Беше ми приятно най-сетне да се запознаем, но аз съм наясно, че няма да мога да те отклоня от заповедите, които си получил. Ти си тук да свършиш нещо и ще се опиташ да го направиш. Аз обаче няма да си тръгна. Юри, ще останеш ли с мен?
- Виж, Аарън - каза Столов, - за Юри не може и въпрос да става. Той вече…
- Разбира се, че ще остана - отвърна Юри. - Нали дойдох заради теб.
- Къде си отседнал, Ерих? В «Порчартрейн» ли?
- В центъра - отвърна Столов. Отново ставаше нетърпелив, гневен. - Аарън, в момента не си от голяма полза за Таламаска.
- Съжалявам, но трябва да призная, че в този момент и Таламаска не е от голяма полза за мен. Вече това е моето семейство. Е, Ерих, радвам се, че се запознахме.
Това си беше направо изгонване. Аарън протегна ръка. Високият рус мъж като че бе на път да си изтърве нервите, но после се успокои и каза:
- Ще се свържа с теб сутринта. Къде ще бъдеш?
- Не зная - отвърна Аарън. - Може би тук… с тези хора. С моите хора. Мисля, че в момента това е най-безопасното място за нас, не мислиш ли?
- Не разбирам как може да се държиш така. Ние имаме нужда от твоето сътрудничество. Искам възможно най-скоро да говоря с Майкъл Къри…
- Не. Това няма да стане. Сигурен съм, че изпълняваш заповедите на Старшите, но няма да безпокоиш това семейство, поне не и с моето позволение и с моята помощ.