- Ела, Древна Евелин, ела с нас - каза Беатрис. - Хайде, скъпа Вив. Нека идем до огъня.
Много старата жена, Древната Евелин, промърмори нещо под нос. Посочи прозореца с пръст, който клюмна бързо, сякаш нямаше сили да го държи изпънат.
- Хайде, скъпа, недей така - каза жената, която Беатрис бе нарекла леля Вив. Изглеждаше много мила. - Не мога да те чуя. Древна Евелин, знам, че можеш да говориш, и ти знаеш, че можеш. Цял ден говориш по малко. Хайде, скъпа, говори така, че да те чувам.
Древната старица измърмори нещо отново, но по-ясно. Пак сочеше прозореца. Навън се виждаше само тъмната улица, съседните къщи, светлините и тъмните големи дървета.
Аарън го хвана за ръката.
Млада жена с лъскава черна коса и красиви златни обеци се приближи към тях. Беше облечена с червена вълнена рокля и шикозен колан. Застана близо до огъня, за да си стопли ръцете, а после се приближи още, като привлече вниманието на Аарън, Беатрис и дори на милата Вив. Излъчваше някакъв хладен авторитет.
- Всички са заедно - каза тя многозначително на Аарън. - Всички са добре. Тази улица се охранява, както и по две пресечки нагоре и надолу.
- Известно време ще е спокойно - каза Аарън. - Той действа слепешката, като дете. Но можеше да причини още смърт и още страдание…
- О, скъпи мои, престанете - намеси се Беатрис. - Трябва ли да говорим за това? Поли Мейфеър, сладката ми, върни се в офиса, там имат нужда от теб.
Поли Мейфеър, «Сладката», не обърна никакво внимание на Беатрис.
- Ние сме готови за него - рече Аарън. - Много сме, а той е един. Със сигурност ще дойде.
- Какво? - Поли Мейфеър изглеждаше объркана. - Как така ще дойде? Защо ще идва? Не би ли трябвало да бяга колкото сили има?
- Ами ако вече е мъртъв? - обади се Беатрис. - Ако, разбира се, приемем, че такъв индивид съществува. Ако е излязъл от онази сграда в Хюстън и просто… ами, нали се сещате… може да е издъхнал на улицата. - Тя потрепери.
- Не бива да се надяваме на това - каза Аарън. - Но ако е станало, щяха да го открият и ние щяхме да знаем.
- О, господи, надявам се - намеси се Поли Мейфеър. - Надявам се тя да го е убила с онзи удар. Надявам се просто да е изпълзял навън и да е умрял.
- А аз не - пак се обади Аарън. - Не искам той да нарани никого. Това не бива да се случва. Той носи нещастия, това е безспорно, но аз искам да го видя. Искам да говоря с него, да чуя какво има да каже. Трябваше да се изправя пред него преди доста време. Бях глупак и заблудих и останалите, но сега няма да пропусна тази възможност. Искам да говоря с него. Да разбера какво мисли, откъде, по дяволите, идва, към какво се стреми.
- Аарън, нека не започваме пак с тези истории за призраци - настоя Беатрис. - Хайде, елате…
- Нима мислиш, че той ще говори с теб? - попита Поли Мейфеър. - Не предполагах такова нещо. Мислех си, че ще го открием и… нали разбираш… ще се погрижим… ще го унищожим. Ще сложим край на нещо, което изобщо не е трябвало да започва. Никой никога няма да разбере. Но не съм мислила, че ще разговаряме с него.
Аарън сви леко рамене, обърна се към Юри и каза:
- Само в едно не съм сигурен. На първа улица ли ще иде, или в «Мейфеър и Мейфеър». Може да иде и в Метаир, при хората, събрани в къщата на Райън. Може да дойде и тук. Кого ще потърси - за да говори с него, да му се довери, да го примами на своя страна? Ето, това се чудя.
- Но си сигурен, че ще дойде.
- Скъпа, той няма друг избор - каза Аарън. - Та това е неговото семейство, а сега всички са заключени и скрити. Какво друго може да стори? Къде другаде ще иде?
Двайсет и осем
Музиката се лееше от електрически усти високо на белите стени. Хората танцуваха тромаво в средата на залата, въртяха се напред-назад, но в ритъм, който като че ли им харесваше. Музикантите бяха много, с груби инструменти, не така красиви като гайдите или келтските арфи. Сякаш чуваше онази стара музика в тази, като че някак се бяха смесили. Вече не можеше да мисли. Остана само музиката. Видя долчинката. Видя всичките си братя и сестри да танцуват, да пеят. И тогава някой посочи - войниците идваха!
Оркестърът спря. Тишината я погълна. После вратата се отвори и тя скочи. Хората вътре се смееха, някой се взираше в нея - жена с торбеста рокля.
Тя трябваше да иде в Ню Орлиънс. Трябваше да измине много километри. Беше гладна. Искаше мляко. Тук имаше храна, но не и мляко. Щеше да го подуши, ако имаше. Но пък в полето имаше крави. Тя ги бе видяла и знаеше как да получи мляко. Вече трябваше да го е направила. Откога седеше тук и слушаше музиката? Като че от много време, не можеше да си спомни, но това бе просто първият истински ден от нейния живот.