Седяха тихо и чакаха. Никой не вярваше в това, освен Мона, но трябваше да опитат. Какви щяха да бъдат, ако не опитат?
По-рано леля Беа бе дошла от Амелия стрийт, за да им приготви среднощна закуска. Беше сложила и по две обредни свещи на двете камини. Те вече се бяха стопили наполовина, а в огнищата още играеха пламъци.
На горния етаж сестрите си говореха тихо - бяха си уредили нещо като сестринска стая в спалнята на леля Вив и бяха занесли там кафето си и бележниците. Леля Вив великодушно се бе оттеглила на Амелия стрийт, като не се отделяше от Древната Евелин.
- Просто две стари дами, които се грижат една за друга - каза Беа. - Да ги наречем Туидълди и Туидълдум. Древната Евелин вече не говори, значи тя ще е Туидълдум.
В цялата къща, в другите стаи, дори на третия етаж, спяха братовчеди. Пиърс, Райън, Мандрейк и Шелби също бяха някъде тук. Джен и Кланси бяха в предната спалня на втория етаж. Другите Мейфеър бяха отвън, в къщата за гости зад дъба на Деидре.
Чуха колата да спира пред портата.
Никой не помръдна. Хенри отвори вратата и пусна жената, която никой от тях не бе виждал през живота си. Пейдж Мейфеър, праправнучка на Кортланд и жена му - Аманда Грейди Мейфеър, която го бе напуснала преди години и заминала на север. Пейдж беше съвсем, съвсем дребничка - в лице и по телосложение приличаше на Джифорд и Алисия, но сякаш бе дори още по-крехка, с дълги тънки крака и китки. Същинска Мейфеър, помисли си Мона. Косата на жената бе силно тупирана и тя носеше от онези огромни обици на клипс, които се налага да махаш, преди да говориш по телефона.
Още с влизането и? всички, освен Фийлдинг, станаха да я поздравят и да я разцелуват, както беше обичаят в семейството.
- Братовчедке Пейдж, това е братовчедът Рандъл. Братовчедката Мона, братовчедът Фийлдинг.
Пейдж най-после седна на златистия френски стол с гръб към пианото. Малката и? черна поличка се опъна нагоре по бедрата и откри, че те са също толкова стройни, като прасците и?. Краката и? изглеждаха някак болезнено оголени в сравнение с останалата част от нея, която бе опакована във вълнен пуловер и кашмирен шал, който тя започна да развива. В Ню Йорк беше много студено.
Пейдж се вгледа в дългото огледало в дъното на стаята. Разбира се, то отразяваше огледалото зад нея и създаваше илюзия за безкрайна поредица от стаи, всяка със собствен кристален полилей.
- Не си дошла от летището сама, нали? - попита Фийлдинг, като стресна жената със своя младежки и жизнен глас. Мона осъзна, че всъщност не знае кой е по-стар - Фийлдинг или Лили - но той изглеждаше толкова древен с тази жълта, прозрачна кожа и петна по тънките ръце, че човек се чудеше какво още го поддържа жив.
В Лили имаше някаква мощ, въпреки че тялото и? изглеждаше като изплетено от въжета и сухожилия под копринената кожа.
- Вече ти казах, прапрадядо - обади се Мона. - Пратихме двама полицаи с нея. Те са отвън. Всички в Ню Йорк са заедно. Предупредени са. Никой от семейството не е сам. Всички са предупредени.
- И повече нищо не се е случило - каза Пейдж любезно, - нали така?
- Точно така - отвърна Лорън. Бе успяла да остане все така добре фризирана и елегантна през дългия ден и през нощта. Нито едно от сребристите косъмчета в косата и? не стърчеше. - Не сме го открили - каза тя, сякаш се опитваше да успокои истеричен клиент, - но няма да има повече нещастия от този род. Както знаеш, много хора работят по разследването.
Пейдж кимна и обърна очи към Мона.
- Ти си истинска легенда, Мона - каза тя и се усмихна извинително, както човек се усмихва на красиво дете. - Чух много за теб. Беатрис все те споменава в писмата си. А и ти ще си наследницата, ако не успеем да си върнем Роуан.
Шок.
Никой не бе казвал подобно нещо на Мона. Никой никога дори не беше намеквал за това, нито тук, нито в центъра, нито другаде. Тя не се сдържа и се обърна към Лорън, но тя не срещна погледа и?.
Нима вече е решено?
Никой не я погледна. Умовете им също бяха затворени за нея. Внезапно тя осъзна, че само Фийлдинг се взира в нея. Осъзна и че никой от тях не е шокиран от думите на Пейдж, освен нея самата. Значи беше решено, но не и в нейно присъствие, и никой нямаше желание да и? обясни. Въпросът беше твърде важен, за да бъде обсъждан сега. И все пак това беше невероятно, наследница на завещанието. В този миг в ума и? прелетя саркастична мисъл: «Нима имате предвид откачената малка Мона с панделката и сатенения пояс, детето на пияницата Алисия?».
Но не го каза. Изпита остра болка. «Роуан, не умирай. Роуан, съжалявам.» Най-порочният и съблазнителен спомен проблесна в ума и?: гърдите на Майкъл Къри се надвесват отгоре и?, членът му се изплъзва от нея за миг, така че тя го вижда за секунда - копие, извисяващо се от гнездо косми.