Затвори здраво очи.
- Трябва да повярваме, че можем да помогнем на Роуан - каза Лорън, макар че гласът и? звучеше съвсем тихо и безнадеждно и някак опровергаваше думите и?. - Завещанието е много обширен въпрос. В момента трима адвокати работят над документите, но Роуан е още жива. Роуан е горе, в тази къща. Тя оцеля след операцията и това бе краят на нещастията и?. Лекарите вече извършиха своето чудо. Сега е време ние да опитаме да направим друго.
- Знаеш какво искаме да опитаме, нали? - попита Лили, а очите и? още блестяха от сълзи. Беше заела някак защитна поза, с кръстосани пред гърдите ръце, а едната и? длан почиваше на гърлото. Мона си помисли, че за първи път гласът и? звучи треперлив и старчески.
- Да, зная - каза Пейдж. - Чичо ми каза всичко. Разбирам. През тези години съм чувала много за всички и ето ме тук сега. В тази къща. Нека ви кажа, че не знам дали ще съм ви от голяма полза. Това е сила, която другите чувстват, но не и аз самата. Дори не знам точно как да я използвам, но винаги съм искала да опитам.
- Ти си една от най-силните - каза Мона. - Само това има значение. Тук сме се събрали най-силните. Никой от нас не знае как да използва дарбата си.
- Тогава да започваме. Да видим какво можем да сторим - каза Пейдж.
- Само че не искам никакви глупотевини - обади се Рандъл. - Ако някой почне да каканиже някакви откачени думи…
- Разбира се, че няма - отвърна Фийлдинг, скръстил ръце върху бастуна си. Очите му бяха станали още по-воднисти. - Но аз ще трябва да се кача с асансьора. Мона, ти ще ме заведеш. Рандъл, ще трябва да дойдеш с нас.
- Ако не искаш да идваш - отбеляза Лорън с ледения си глас, - не си длъжен, никой от вас не е. Ще го направим сами.
- Идвам - сопна се Рандъл. - Но искам да бъде отбелязано за протокола, че това семейство сега се води по акъла на тринайсетгодишно момиче!
- Това не е вярно - каза Лили. - Всички искаме да го направим. Рандъл, моля те, помогни ни и не създавай проблеми точно сега.
Тръгнаха заедно към сенчестия коридор. Мона никога не бе харесвала този асансьор. Беше твърде малък, твърде прашен, стар и твърде мощен. Последва двамата старци вътре, като помогна на Фийлдинг да се настани в единия стол в ъгъла - малък дървен античен стол с камъшитена седалка. Затвори вратата, затръшна решетката и натисна копчето. После сложи ръка на рамото на Фийлдинг.
- Не забравяй, спира малко рязко.
- Проклето нещо - измърмори Фийлдинг. - Типично за Стела, да купи толкова мощен асансьор, сякаш ще качва хората на върха на «Америкън Банк».
- Вече няма «Америкън Банк» - отбеляза Рандъл.
- Е, знаеш какво имам предвид, не се дразни - рече Фийлдинг. - Исках да кажа само, че това е нелепо. Ами да вземем да идем в Метаир и да опитаме да вдигнем Джифорд от гроба тогава?
Мона помогна на стареца да стане и нагласи бастуна му.
- «Америкън Банк» беше най-високата сграда в Ню Орлиънс - каза и? той.
- Знам - отвърна Мона. Всъщност не знаеше, но само така можеше сложи край на темата.
Всички се бяха събрали в спалнята. Майкъл стоеше с кръстосани ръце в ъгъла и гледаше безстрастното лице на Роуан.
На масичката до леглото откъм вратата горяха свещи. Статуята на Девата също бе там. Вероятно Беа я бе донесла - три свещи и Девата със сведената глава, с бялата кърпа на главата и мънички, протегнати напред гипсови ръце. Джифорд със сигурност щеше да донесе такава, ако беше тук сега.
Всички мълчаха и накрая Мона заговори:
- Мисля, че сестрите трябва да излязат.
- Какво точно смятате да вършите тук? - настоя по-младата, нездрава на вид жена с руса коса, разделена на път под бялата касинка. Приличаше на монахиня - така стерилна и чиста. Озърна се към другата сестра - чернокожа жена, която досега не бе изрекла и дума.
- Ще положим ръце върху нея и ще се опитаме да я излекуваме - каза Пейдж Мейфеър. - Вероятно няма да успеем, но всички имаме такава дарба. Поне ще опитаме.
- Не знам дали е редно да вършите това! - обяви по-младата, но чернокожата и? направи знак с глава да не се меси и после махна с ръка, в смисъл да ги остави да правят каквото искат.
- Хайде излизайте, и двете! - каза Майкъл тихо.
Те напуснаха стаята и Мона затвори вратата.
- Колко е странно - отбеляза Лили. - Това е като да произхождаш от семейство на велики музиканти, но да не знаеш нотите и да не можеш да произведеш и един верен тон.
Само Пейдж Мейфеър изглеждаше донякъде уверена, единствената, дошла отдалече, единствената, която не бе израснала в сенките на Първа улица и не бе чувала как хората отговарят на мислите на другите.