Тя сложи малкия си кожен бележник на пода и тръгна към леглото.
- Изгасете светлините, да останат само свещите.
- Глупости - сопна се Фийлдинг.
- Предпочитам нищо да не ме разсейва - каза Пейдж и погледна към Роуан. Огледа я внимателно - от гладкото чело до краката, които надигаха чаршафа.
- Това е безсмислено - каза Фийлдинг, явно му беше трудно да стои мирен.
Мона го побутна да се приближи до леглото.
- Ето, облегни се на матрака, аз ще те подкрепям. Сложи ръка върху нея. Едната е достатъчно.
- Не, и двете, моля - обади се Пейдж.
- Абсолютна идиотщина! - сопна се Фийлдинг.
Останалите заобиколиха леглото. Майкъл отстъпи назад, но Лили му направи знак да се присъедини към тях.
Всички положиха ръце върху Роуан. Фийлдинг се бе навел напред под доста несигурен ъгъл. Дишаше тежко и шумно, като че всеки миг щеше да се закашля.
Мона докосна бледата мека ръка на Роуан. Пръстите и? лежаха точно на синините. Какво ли ги бе причинило? Сигурно Лашър я бе стиснал и разтърсил. Стори и? се, че вижда следите от пръстите му и сложи своите точно върху тях.
Роуан, оздравей! Не бе изчакала останалите и сега видя, че всички са решили да сторят същото. Общата молитва ставаше все по-силна. Пейдж и Лили се гледаха в очите.
- Оздравей! - прошепна Пейдж.
- Оздравей! - прошепна Мона.
- Оздравей, Роуан! - каза Рандъл с дълбокия си, решителен глас.
Накрая дори Фийлдинг измърмори почти неразбираемо:
- Оздравей, дете, ако силата е в теб. Оздравей. Оздравей. Оздравей.
Когато Мона отвори очи, видя, че Майкъл плаче, държеше ръката на Роуан между дланите си и шепнеше думата, която произнасяха всички. Мона затвори очи и каза отново:
- Хайде, Роуан! Оздравей!
Минутите минаваха, а те стояха все така, някой прошепваше нещо, помръдваше, притискаше ръка към тялото на Роуан. Лили бе положила своята върху челото и?. Майкъл се наведе и целуна жена си по главата.
Накрая Пейдж обяви, че са направили всичко възможно.
- Тя приела ли е последно причастие? - попита Фийлдинг.
- Да, в болницата, преди операцията - каза Лорън, - но няма да умре. Държи се. Просто е в дълбока кома. Може да изкара още дни.
Майкъл им обърна гръб и те се изнизаха тихо от стаята.
В дневната Лорън и Лили наляха кафе, а Мона донесе захарницата и сметана. Навън още бе тъмно като в рог, студено и тихо.
Големият часовник би пет часа и Пейдж го погледна някак стреснато.
- Какво мислиш? - попита я Рандъл.
- Няма да умре - отвърна Пейдж. - Но не долавям абсолютно никаква реакция.
- Никаква - обади се Лили.
- Е, поне опитахме - каза Мона. - Това е най-важното.
Тя излезе от двойния салон в коридора и за миг и? се стори, че вижда Майкъл на върха на стълбището. Но не - просто сестрата минаваше оттам. Къщата пропукваше и скърцаше както винаги. Мона забърза на пръсти, опитваше се да изкачи стълбите, без да пропеят под краката и?.
Лампата до леглото пак светеше. Пламъците на свещите се бяха изгубили сред ярката жълта светлина. Мона избърса очи и хвана ръката на Роуан.
- Оздравей, Роуан! - повтори тя. - Оздравей, Роуан! Оздравей! Ти няма да умреш. Роуан! Оздравей!
Майкъл я прегърна и я целуна по бузата.
- Оздравей, Роуан! - повтори тя и си помисли: «Съжалявам за онова, което сторих с него. Съжалявам». - Оздравей, моля те! Каква полза има от всичко това… от наследството, от парите, от всичко… ако не можем… ако не можем да лекуваме?
Сигурно бе вече шест и половина, когато взе решението. Ще има медицински център «Мейфеър». Щеше да стане точно както го бе планирала Роуан.
Беше взела едно вълнено одеяло и седеше под дъба пред къщата за гости. Гледаше как утрото потрепва сред влагата около нея, гледаше свежите зелени листа на банановите дървета, сбръчканите слонски уши, червеникавокафявите лилиуми, зеления мъх по тухлите. Небето беше виолетово, точно като преди залез, нещо, което бе наблюдавала много по-често от зората.
Един охранител спеше на стол с права облегалка до портата на градината. Друг вървеше напред-назад от другата страна, по плочите до басейна.
Къщата сякаш ставаше по-ярка, по-далечна на фона на наситеното виолетово. Кървавочервена зора започна да се разлива далеч вдясно от нея. В Ню Орлиънс никога не си сигурен къде е изток и къде - запад, докато слънцето не се появи и не залезе. Като че птиците го чуха и се развълнуваха, а всички дебели листа наоколо започнаха да потрепват, внезапно съживени.
Мона почувства щастие от този изгрев, но непълно щастие, някак увредено от нетърпение. Гледката я накара да се почувства самотна. Наследница на завещанието. Лорън бе прошепнала: «Това не бива да те изненадва чак толкова. Въпрос на родословие. Нали сама го проследи на компютъра си. Ще ти обясним всичко. Не мога да говоря за това, докато Роуан е още жива».