Роуан, ще създам медицинския център. Това ще бъде твоето наследство. Ние ще отнесем тайните си заедно с нашата незначителна семейна история, но медицинският център ще остане.
Внезапно почувства замайване, като че и? призля. Наистина мразеше да се буди толкова рано. Когато беше малка, майка и? все искаше да ходят на църква. Пияна или пък трезва, нямаше значение. Алисия държеше да станат рано и да идат на църква. Отиваха в «Светото име» с трамвая. Мона винаги се чувстваше зле, болеше я глава, в устата и? имаше неприятен вкус. Слава богу, че с това се свърши през последните няколко години, когато Алисия започна да пие от сутринта и винаги седеше с бира в ръка на задните стълби, когато Мона слизаше от стаята си.
Всъщност не беше толкова лошо да се будиш по това време, да видиш как наситеното червено се разлива магически и се превръща в злато. Вълненията от последните дни направиха тези обичайни неща по-значими, по-чисти. Ето, погледни градината. Наследството. Господи, Мона, та това е твоята градина! Или скоро ще бъде!
Нищо чудно, че не можеше да заспи. Беше изморена, най-добре да използва това време за мислене и за планиране. Ще реши къде ще построят центъра, каква ще е структурата му, къде точно да изпишат думата: «Оздравей!». На камък? Или на витраж?
Пиърс щеше да е най-силният и? съюзник; той бе консервативен като Райън, но идеята го беше развълнувала и искаше да работи за нея. Последните два месеца той бе поддържал този план жив. С малко повече натиск, щеше да започне да мисли за това по-практично. Всичко ще се нареди, хората от фирмата малко спъваха смелостта им, мащабните им замисли, мечтите им.
Пиърс бе заспал в едно от многото кресла навън, завит със сакото си. Искал да диша чист въздух. Не можел да понася задуха в къщата. Когато мина покрай него, и? заприлича на бебе.
«Да, ще го направя», помисли си Мона. Това бе нещо повече от детинската мечта да обиколи света, да прокопае тунел до Китай или да основе най-успешния инвестиционен фонд. Наследница на завещанието. Всичко беше възможно, това трябваше да помни.
Не биваше да си спомня за Алисия с бирата в ръка. «Твърде изморена съм, за да направя нещо повече.» Не мисли за нея във фризера в моргата. Те всъщност не замразяват труповете, нали? Май просто ги държат на студено.
Къде бе виждала всички онези книги за болници? В стаята на Роуан, когато се промъкна да съблазни Майкъл. Да, книгите бяха на лавицата до леглото. Ще ги прочете по-късно, ще изучи целия проект. Трябва да се подготви добре, преди да извади всичко на светло. Ще направи нещо като презентация - с хубави лазерни разпечатки на строителните планове, чертежи и списъци.
Накрая затвори очи. Чувстваше слънцето, не бе нужно да го гледа.
Щеше да направи един малък номер, от който винаги и? се доспиваше. Оставаше ума си да се порее свободно за секунда и после го караше да прави нещо, например да декорира фоайетата и офисите в медицински център «Мейфеър» - ще го направи цветен, с драперии, ще избере картини, които ще разведряват пациентите и ще осигуряват разтуха на преуморените лекари и сестри.
Да, нещо свързано с лечението, като красивите картини на Рембранд на уроците по анатомия. Тя отвори очи със сепване. Не, те не биха искали да гледат точно това, та то е ужасно. Трябва да мисли за нещо друго, за кротките и красиви лица на Пиеро дела Франческа. Топлите очи на жените на Ботичели, успокояваща красота. Неща, които са по-хубави от реалността.
Доспа и? се. Опитваше се да си спомни всички хора по онази голяма картина на Медичите от Флоренция, на която Лоренцо поглежда с ъгълчето на окото си. Тя бе на пет, когато Джифорд я заведе за първи път в Европа.
- Майки и бебета? - каза, когато минаха през Палацо Векио. Обичаше да се пързаля по каменните подове. Никога не бе виждала толкова много картини на тази тема. Джифорд и? бе прошепнала строго:
- Това е Мадоната с Младенеца.
После се наведе и я целуна.
Да ида да поспя малко.
Да, така ще направя. Не исках да сторя онова с Майкъл, наистина не исках…
Те знаят това и то вече няма значение. То е незначително. Ти си твърде много Мейфеър, първо искаш да направиш нещо бясно, безразсъдно, а после се измъчваш от вина! Нима не знаеш, че при нас винаги е така? Никой няма да говори за това.
Сигурен ли си, че тя няма да ме намрази за това, че наистина е толкова незначително? Не мисля, че на теб ти се струва незначително. Там е номерът, да решиш кое е значимо и кое не.