- Искаш ли да си запазиш работата, Еужения? Тогава върви в стаята си и затвори вратата.
Тъмното сбръчкано лице на жената замръзна за миг от гняв, после омекна, когато Мона я погледна право в очите.
- Направи каквото ти казвам. Няма за какво да се тревожиш. Мона прави каквото реши. И Мона е подходяща за чичо Майкъл, знаеш това! Сега върви!
Дали я беше омагьосала, или просто бе надделяла? Нямаше значение. Мощта на вещицата си е мощ на вещица. Жената се предаде. Те винаги се предаваха. Беше почти страхливо да постъпва така, да ги принуждава по този начин. Но трябваше да го стори.
Еужения сведе поглед колебливо и забързано излезе от стаята с налудничава, крива невротична походка, а после хукна по стълбите с изненадваща бързина.
Майкъл седеше на дивана, взираше се в Мона с присвити очи, съвсем спокоен, сякаш се опитваше да си спомни какво се е случило, и примигна, за да покаже объркването си.
- За бога, Мона! - прошепна той.
- Готово, чичо Майкъл - каза тя. Внезапно гласът и? изневери! Силата я напускаше. Усети треперенето. - Сега нека дойда с теб в леглото - прошепна тя, почти прекършена. - Защото наистина много, много се страхувам.
Лежаха в голямото легло в мрака. Мона се взираше в сатенения балдахин и се чудеше каква ли шарка е виждала в него Мери Бет. Майкъл беше напълно притихнал до нея, упоен и изтощен. Вратата беше заключена.
- Буден ли си? - прошепна тя. Ужасно и? се искаше да го попита какво е видял, но не смееше. Още виждаше в ума си двойния салон, като някаква свещена кафеникава фотография - не беше ли виждала подобни, с газовите лампи и същите столове?
- Това не може да се случи отново, скъпа - рече той замаяно. - Никога, никога вече. - Беше я притиснал близо до себе си, но бе твърде сънлив и сърцето му не беше съвсем добре.
- Щом казваш, чичо Майкъл - прошепна тя. - Но ми се ще и аз да имах думата. - В леглото на Мери Бет, в леглото на Деидре. Тя се притисна още към него, чувстваше топлината на ръката му, отпусната вяло на гърдите и?.
- Скъпа - прошепна той, - какъв беше този валс? Верди ли беше? «Травиата»? На това приличаше, но… - И заспа.
Тя лежеше до него и се усмихваше в мрака. Беше го чул! Беше там с нея. Обърна се и го целуна по бузата, но внимателно, за да не го събуди, а после заспа, свита до гърдите му, с ръка, пъхната под пижамата, до топлата му кожа.
Три
Нерадостен, безкраен зимен дъжд се изливаше в Сан Франциско, лека-полека наводняваше стръмните улици на Ноб Хил и обгръщаше в мъгла чудатата смесица от сгради - сивата призрачна готическа фасада на катедралата, тежките импозантни жилищни сгради и високите модерни небостъргачи, извисяващи се от старите постройки на хотел «Феърмонт». Небето притъмняваше бързо и в пет часа трафикът беше вече толкова неприятен, колкото изобщо бе възможно.
Доктор Самюъл Ларкин мина бавно с колата си покрай «Марк Хопкинс», макар че не знаеше как е името на хотела сега - и после пое по Калифорния стрийт. Пълзеше търпеливо след един шумен претъпкан трамвай и се чудеше на упоритостта на туристите, които висяха по него в тъмното, в дъжда, с прогизнали дрехи. Внимаваше да не се подхлъзне по релсите - лобното място на шофьорите, които не бяха от града - и затова остави трамваят да се отдалечи напред, щом светлините на светофара се смениха.
След това започна да се спуска по Маркет стрийт, пресечка след пресечка, покрай красивите дървени входове на Китайския квартал. Винаги бе смятал този маршрут за малко опасен и много красив. Гледката често му напомняше за първите му години тук, когато всеки можеше да отиде с трамвая на работа и когато барът на върха на «Марк Хопкинс» беше най-високото място в града, а тези манхатънски небостъргачи още ги нямаше.
«Как можа Роуан Мейфеър да напусне това място», мислеше си той. Беше ходил няколко пъти в Ню Орлиънс. Общо взето, бе все едно да напуснеш Париж и да идеш в провинцията. Но не само това го озадачаваше в тази история.
За малко да подмине скромните порти на института «Кеплингер». Зави рязко и навлезе твърде бързо в алеята и сухия мрак на подземния гараж. Беше пет и десет минути. Самолетът му за Ню Орлиънс излиташе в осем и трийсет. Нямаше време за губене.
Показа картата си на пазача, който веднага се обади да свери данните и му кимна да влиза.
Ларк трябваше да се идентифицира още веднъж, пред асансьора - този път пред някакъв женски глас, който прозвуча от мъничък говорител под видеокамерата. Мразеше да го виждат, а той да не може да види с кого говори.
Асансьорът го отнесе безшумно и бързо през петнайсетте етажа до лабораторията на Мичъл Фланаган. След няколко секунди Ларк откри вратата, зад чието матирано стъкло се виждаше светлина, и почука силно.