Беше осем часът. Тъмно, студено. Можеше да усетиш студа, ако допреш ръце до стъклото на прозореца.
Аарън тъкмо се бе върнал за вечеря с Юри, който отиде отново на Амелия стрийт, за да говори с Мона. Изчерви се, когато каза, че ще ходи там. Майкъл разбра каква е причината - беше влюбен в Мона. Юри започна да заеква:
- Тя ми напомня за мен самия на нейната възраст. Необикновена е. Каза, че ще ми покаже някакви номера с компютъра. Ще… поговорим.
Изнервен, заекващ, изчервен. О, със сигурност беше под властта на Мона. А сега и завещанието щеше да стане нейно, както и всичко останало.
В Юри обаче имаше нещо чисто и добро.
- На него може да се вярва - каза Аарън тихо. - Той е джентълмен, има достойнство. Мона е в добри ръце с него. Не се безпокой.
- Никой не би се безпокоил за Мона - каза Майкъл леко засрамен. Отново го обзе споменът за онези чувствени мигове, когато я прегръщаше и знаеше, че върши голям грях, и въпреки всичко, не можа да спре.
Толкова рядко бе вършил нещо нередно. Аарън си легна в стаята на горния етаж.
- Мъж на моята възраст трябва да подремва след хранене - каза той извинително. Беше крайно изтощен, а и Майкъл нямаше да каже повече за Жулиен сега, и може би по-добре, защото Аарън се нуждаеше от почивка.
«Сега сме само ти и аз, Жулиен», помисли си Майкъл.
В къщата беше тихо.
Хамилтън си бе отишъл да уреди някакви сметки. Беа щеше да се върне по-късно. На смяна бе останала само едната сестра, защото и всичките пари на света не можеха да осигурят втора - имаше недостиг на медицински персонал. Помощничката на сестрата, много способна жена, беше горе в стаята на леля Вивиан, и от четирийсет и пет минути говореше по телефона.
Майкъл чуваше как се извисява и снишава гласът и?.
Той стоеше в салона и гледаше към страничния двор. Тъмнина. Студ. Спомени. Барабаните на парада. Мъжът се усмихва в мрака. Внезапно отново бе малко дете и не знаеше какво е да си силен или в безопасност. Страхът бе отворил вратата на детството. Страхът бе опустошил сигурността, която навремето му вдъхваше майка му.
Барабаните и факлите в нощта на Марди Грас го изпълваха с ужас. Ще умрем чак когато остареем. Опита се да си се представи мъртъв. Череп в земята. Тази мисъл го бе спохождала неведнъж. И с мен ще се случи някой ден. Това е сигурно, едно от малкото сигурни неща на този свят. Ще бъда мъртъв. Ще бъда череп в земята или череп в ковчег. Не зная. Но ще умра.
Като че помощничката на сестрата плачеше. Не, не беше възможно. Чуха се стъпки. Предната врата се затвори. Всичко това бе толкова далече от него, хората влизаха и излизаха. Ако Роуан започнеше да се влошава, щяха да го извикат.
И тогава щеше да хукне нагоре, но защо? За да види с очите си как ще издъхне. Да хване студената и? ръка. Да сложи глава на гърдите и? и да почувства последната и? топлина. Откъде знае, че ще стане точно така? Казвал ли му е някой? Може би просто ръцете и? ще стават все по-студени и сковани, и когато погледне ноктите и?, чистите и? хубави нокти ще бъдат вече синкави.
- Няма да и? слагаме лак - каза сестрата. - Трябва да виждаме цвета на ноктите. Има връзка с притока на кислород. Била е красива жена.
Да, вече го каза. Не, не беше тя. Май беше другата сестра. Колко ли още неделикатни неща бяха казали.
Някакво движение сред тъмните дървета отвън го смрази. Не искаше да бъде тук и да се взира през прозореца в студения празен двор. Искаше да бъде на топло, да бъде с нея.
Обърна се и тръгна бавно през двойния салон, мина под арката - красивия ориенталски свод. Вероятно можеше да и? почете малко, тихичко, за да може да не слуша, ако иска. Може да и? пусне радио. Или пък грамофона на Жулиен.
Можеше да изпрати сестрата навън, нали така? Да, тази мисъл все по-често го навестяваше - имаше ли нужда от тези сестри?
Видя я мъртва. Видя я сива, студена, безжизнена. Видя я погребана. Не цялата картина, а стъпка по стъпка, във времето. Само идеята за това, мимолетният проблясък - ковчег, който се плъзга в криптата. Като Джифорд. Само че този път бе тук, в тяхното гробище в края на Гардън Дистрикт, и той можеше да ходи всеки ден и да докосва мраморната плоча, която щеше да е само на четири или пет инча от нейната мека тъмноруса коса. Роуан, Роуан.
Помни, mon fils.
Той се обърна. Кой каза това? Големият дълъг коридор беше пуст и леко хладен. Трапезарията тънеше в мрак. Майкъл се заслуша, но не чу истински шумове, освен онзи глас от отвъдното. Помни, да, ще помня.
- Да, ще помня - каза той.
Тишина. Обгръщаше го само тишина и в нея изречените думи звучаха по-силно. Тя ги правеше някак по-остри, като движение, или като спад в температурата. Тишина.