Наоколо нямаше абсолютно никого - в трапезарията или на върха на стълбището. Майкъл видя, че стаята на леля Вив вече не свети. Никой не говореше по телефона. Пустота и мрак.
И тогава го усети. Беше сам.
Не, не можеше да бъде. Тръгна към входната врата и я отвори. За миг не можа да различи нищо. Но пред желязната порта нямаше никого. Нито на верандата, както и на отсрещния тротоар. Само тържествената тишина на Гардън Дистрикт, опустял като древен град под безжизнената светлина на уличните лампи. Меки купчини дъбови листа. Къщата бе така тиха, както когато я видя за първи път.
- Къде са всички? - Почувства внезапен прилив на паника. - Господи, какво става?
- Майкъл Къри?
Мъжът стоеше вляво от него, в сенките. Щеше да е почти невидим, ако не беше русата му коса. Пристъпи напред. Сигурно бе с около пет сантиметра по-висок от него. Майкъл го погледна в бледите очи.
- Викали сте ме - каза мъжът тихо и уважително и протегна ръка. - Моите съболезнования, господин Къри.
- Викал ли съм ви? Какво говорите?
- Не накарахте ли свещеника да ми се обади в хотела, искали сте да дойда. Съжалявам за случилото се.
- Не знам за какво говорите. Къде са охранителите? Къде е човекът, който трябваше да е до портата? Какво се е случило с всички?
- Свещеникът ги отпрати - каза тихо мъжът, - щом тя умря. Каза ми по телефона, че ще отпрати всички, а аз да дойда и да чакам до вратата. Да чакам вас. Съжалявам, че е мъртва. Надявам се, че не се е мъчила.
- О, не, аз сънувам. Тя не е мъртва! Тя е горе. Какъв свещеник? Тук няма никакъв свещеник! Аарън!
Обърна се и се втренчи в мрака на коридора, за миг не можа да различи червения килим по стълбите. После се втурна, изкачи стълбището на един дъх и спря пред вратата на спалнята.
- Господи, тя не е мъртва. Не е мъртва. Щяха да ми кажат.
Хвана дръжката и осъзна, че не може да отвори вратата, напъна се да я разбие с рамо.
Извика отново:
- Аарън!
Отвътре се чу щракване. Дръжката се завъртя. Вратата се открехна назад, съвсем малко, сякаш под собствената си тежест. Вратите винаги имат свой ритъм, собствен стил на отваряне и затваряне. Вратите в Ню Орлиънс никога не пасват добре в рамките си. През лятото тази врата ще се издуе и ще се затваря трудно. Но сега се люшна пред него.
Той се втренчи в нея, в белите дървени панели. Вътре свещите грееха както преди. Блещукаха по коприната на балдахина и по мраморната масичка.
Аарън му говореше нещо. Аарън каза някакво име. Звучеше на руски. А русият мъж тихо отвърна:
- Но той ме повика, Аарън. Той ме повика. Свещеникът ми каза. Помоли ме да дойда.
Майкъл влезе в стаята, озарявана единствено от свещите. Те горяха на малкия олтар, а сянката на Девата се издигаше и танцуваше по стената. Роуан лежеше в леглото - гърдите и? се надигаха и спадаха под розовата коприна на нощницата. Ръцете и? се бяха извили навътре, а устата и? бе отворена. Той чу дишането и?. Беше жива.
Падна на колене, положи глава на леглото и заплака. Хвана ръката и? и усети топлината. Да, тя беше жива.
- О, Роуан, скъпа, скъпа. Помислих си… - Разхлипа се като дете, но тихо.
Знаеше, че Аарън ще го чуе, а и онзи мъж беше там. После бавно вдигна глава и видя, че някой стои в долния край на леглото.
Свещеникът. Тази мисъл изскочи първа в ума му, когато видя старомодното черно расо и бялата католическа якичка. Но това не беше свещеник.
- Здравей, Майкъл!
Мек глас. Той беше висок, точно както го описваха. С дълга черна коса, спускаща се по раменете, красиво оформени брада и мустаци, нещо като Христос или Распутин, с бяло и обляно в сълзи лице.
- Аз също плача за нея - каза мъжът шепнешком. - Тя е близо до смъртта, няма да издържи дълго. В нея е останало съвсем малко мляко, тя си отива.
Той се държеше с лявата ръка за едната колона на леглото.
- Лашър!
Изведнъж му се стори напълно чудовищен - много по-висок от нормален човек, слаб, но съвършено заплашителен със своите сини, втренчени в него очи. Устата под лъскавите черни мустаци бе ярка, белите пръсти бяха дълги и костеливи, почти обгръщаха цялата колона. Чудовище.
Убий го. Сега.
Майкъл скочи на крака, но Столов го хвана през кръста.
- Не, Майкъл, не го наранявай. Недей!
И тогава някакъв друг, непознат мъж го хвана през врата. Аарън също му викаше да почака.
Фигурата до леглото остана неподвижна, спокойна. Избърса сълзите си с дясната ръка.
- Задръж, Майкъл, задръж - каза Аарън. - Столов, пусни го. Ти също, Норган. Майкъл, отстъпи назад, той не може да ни избяга.
- Ще го пусна, но не бива да го убива - настоя Столов. - Не бива.
- По дяволите, няма - каза Майкъл. Изви гръб и се опита да се отърси от Столов, но другият го бе хванал здраво през врата. Столов отпусна хватката си, затаил дъх.