- Те са безпомощни, глупави и вечни! - измърмори той.
- Кой, татко?
- Малките хора. Няма да получат каквото искат. Ела, вече не можем да спим тук, пък и не сме далече от дома.
Тръгнахме в тъмнината, а денят, който настъпи, бе не по-малко мрачен.
Най-сетне поехме по тясна скалиста пътека - тайният проход към долината на Донелайт.
Баща ми ми разказа, че имало още два пътя до скъпоценната ни долина - единият бил главният, по който непрестанно минавали фургони със стоки за пазара, а другият бил през езерото, където акостирали корабите, които отнасяли стоки към морето. По тези пътища постоянно минавали поклонници, които оставяли злато пред олтара на свети Ашлар, търсели изцеление и полагали ръце върху саркофага му в очакване на чудо.
Тази история ме ужаси. Какво ли щяха да искат тези хора от мен? Бях гладен, исках мляко, сметана и други неща - гъсти, бели и чисти.
Планинците водели война, каза татко. Имало жестоки битки. Нашият род, кланът Донелайт, отблъснал войните на краля и нямало да изгори манастирите, нито да плячкоса църквите, нито да се отрече от папата в Рим. Шотландците влизали в тази долина само под строга охрана и единствено търговците имали достъп до малкото пристанище.
- Ние сме планинци, ние сме християни, покръстени от свети Колумба и свети Патрик. Ние сме от старата ирландска църква и няма да се дадем на този надут крал от замъка Уиндзор, който размахва юмрук на самия Господ. Няма да се дадем и на неговия лакей, архиепископа на Кентърбъри. Проклети да са! Проклети да са всички англичани. Те изгарят свещениците, но така само ги правят мъченици. Ще разбереш това с времето.
Тези думи ми донесоха успокоение, но не бях чувал имената на Колумба и Патрик. Когато се опитах да си припомня нещо, осъзнах, че вроденото ми знание намалява с всеки миг по пътя на север. Бях ли забравил нещо от това, което знаех в обятията на майка си? Какво знаех в нейната утроба? Не, не можех да уловя тези чезнещи спомени, те си отиваха и оставяха само потрепващия си силует.
Аз съм роден. Аз съм в плът! Живеех и дишах отново. Мракът беше отстъпил. Дори мекият сняг бе част от живия свят! Небето над мен бе така синьо, че никой не би могъл да го нарисува. После видяхме и дълбоката долина, простряла се пред нас. Щом излязохме от планините, съзрях и огромната църква.
Снегът падаше на малки снежинки, но аз вече бях свикнал със студа и бях омагьосан от гледката.
- Увий се хубаво - каза баща ми. - Отиваме в замъка, в нашия дом.
Не исках да поема по пътеката към замъка. Исках да ида в града. Тогава той беше голям. Нямаше нищо общо с жалкото селце, израснало върху руините му. Имаше крепостни стени с бойници, голямо население, много търговци, банкери, и разбира се, голямата катедрала. Наоколо живеели селяни, каза баща ми, земята била богата, макар и сега покрита със сняг. Давала добри реколти и богата паша за овцете.
Тук-там по хълмовете се виждаха върховете на други укрепления - замъците на васалите на клана Донелайт, които живееха под неговата защита.
Дим се издигаше от комините между бойниците и от кулите, пръснати и едва видими в горите по високото. Носеха се изкусителни миризми на готвена храна.
А в центъра на града се издигаше огромната катедрала, която се извисяваше величествено над къщите и крепостните стени. Снегът не можеше да се натрупа по острите готически кули и покриви. В нея грееше светлина, която караше красивите цветни витражи на огромните прозорци да сияят. Дори в този късен час стотици хора влизаха и излизаха през вратите и?.
- Татко, нека вляза там! - настоях. Бях привлечен от това място, сякаш го познавах. Жадувах да го разгледам.
- Не, синко, ще дойдеш с мен.
Трябваше да идем в замъка високо над езерото, който бе нашият дом.
Водата бе покрита с лед, но баща ми каза, че през пролетта ще дойдат стотици търговци, а в езерото ще има рибари. Бреговете ще се изпълнят със стоки, хората ще идват да разменят памучно платно за вълна, кожи и риба.
Замъкът представляваше няколко свързани кръгли кули и не беше по-красив от страховитата каменна грамада, в която се бях родил. Щом влязохме, забелязах, че не е така богат, но все пак е доста оживен.
Голямата зала приличаше на пещера, толкова груби бяха украсите и?, големите и? арки и стълбищата. Беше подготвена за голям банкет. И самите горски феи не могат да създадат така топло и очарователно място.