На стъклото имаше думи на латински, три строфи, които отначало не разбрах, но после свещеникът отиде до стената и вдигна ръка да ги посочи - бяха точно над главата му. Преведе ми ги на английски, така че аз ги разбрах напълно и изцяло:
«Свети Ашлар, обичан от Христа
и Светата Богородица Дева,
който ще се върне отново.
Ще излекува болните,
ще успокои угнетените,
ще намали болката
на онези, които трябва да умрат.
Спаси ни
от вечния мрак,
прогони демоните от долината.
Бъди наш
водач към светлината.»
Душата ми се изпълни с благоговение. Музиката започна отново, далечна и ликуваща като преди. Аз се съпротивлявах, не исках да ме овладее, но не устоях, магията на латинските думи изчезваше. Поведоха ме навън.
Скоро се събрахме в стаите на свещеника в сакристията на катедралата. Не приличаха на стаите, които бях виждал, освен може би на тези в селските ханове. Харесаха ми.
Протегнах ръце към огъня, спомних си, че господарят искаше да ме изгори, и ги скрих отново под кадифената пелерина.
- Какво е «талтош»? - попитах внезапно и се извърнах към тримата, които стояха притихнали и ме гледаха. - Защо ме нарекохте така? Кой е Ашлар, светецът, който ще се върне?
При този последен въпрос баща ми затвори очи с мрачно разочарование и наведе глава. Изглеждаше овладян от праведен гняв, но свещеникът продължи да ме гледа, сякаш наистина идвах от небесата, и след малко заговори:
- Това си ти, синко - ти си Ашлар. Защото Господ е дал на Ашлар милостта да бъде в плът неведнъж. Той ще се връща отново и отново на света за чест и слава на нашия Създател, за да докаже, че е свободен от законите на природата, като самата Дева, която зачена от Небесата, и като пророк Илия, роден по Божията воля - телом и духом. Господ е рекъл ти да намираш пътя си към света повече от веднъж през утробите на жени, вероятно дори заченат в грях.
- О, да, това е сигурно - каза мрачно господарят. - Щом не е дошъл от малките хора, значи е рожба на прегрешението на вещица и дете от моя род.
Баща ми бе изплашен и засрамен. Погледнах пак свещеника. Исках да му кажа за майка си, за допълнителния пръст на лявата и? ръка, как ми го показа и рече, че е вещерски пръст. Но не посмях да го направя. Знаех, че старият господар иска да ме унищожи. Чувствах омразата му, която беше по-лоша и от най-ужасния студ.
- Господ го е белязал, казвам ви - продължи господарят. - Моят проклет син стори онова, което всички малки хора от хълмовете не успяха да сторят за стотици години.
- Виждал ли си жълъд да пада от клоните на дъба? - попита свещеникът. - Откъде можете да знаете, че това дете не е от вашето семе? Откъде?
- Тя имаше шести пръст - прошепна баща ми.
- И ти си легнал с нея! - изкрещя господарят.
Баща ми кимна и прошепна, че тя била много знатна дама и не можел да я назове. Била достатъчно високопоставена, за да всее страх у него.
- Никой не бива да чува това - каза свещеникът. - Никой не бива да узнава какво е станало. Аз ще поема това благословено дете и ще се погрижа да бъде ръкоположен в името на Девата и никога да не докосне плътта на жена.
Той ме вкара в една топла стая, където щях да прекарам нощта, и залости вратата, щом излезе. Имаше само едно малко прозорче, през което леко духаше, но пък разкриваше частица от небето и няколко много мънички ярки звезди.
Какво означаваха тези думи? Не знаех. Качих се на леглото и погледнах през прозореца. Видях тъмната гора и назъбените върхари. Усетих страх. Помислих си, че виждам как малките хора идват. Помислих си, че ги чувам. Чувах тъпаните им. Те щяха да използват тъпаните си, за да смразят талтоша, да го направят беззащитен, и после щяха да го обградят. Създай гигант за нас, създай гигантка. Създай раса, която ще прогони хората. Изтрий ги от лицето на земята. Един от тях щеше да изкачи стената и да разхлаби пречките и те щяха да дойдат…!
Паднах назад. След малко отново погледнах нагоре и видях, че решетката е на мястото си. Бях си въобразил всичко това. Бях прекарал много нощи в селските ханове, сред пияници и блудници, сред гори, в които дори вълците бягаха от малките хора.
Сега бях на сигурно място.
Още не се беше съмнало, когато свещеникът ме повика. Знаех, че е часът на вещиците, защото камбаните забиха страховито и безкрайно. Щом се събудих, знаех, че съм чул камбани в съня си - като чук, който пада отново и отново върху наковалня.