Той веднага го взе, махна платното и кожата, с която бе увит, и извади голям пергамент - писмо, сгънато на четири.
- Влезте, моля - каза монахът любезно и погледна към пергамента. После се втурна нанякъде, като ме остави насред красив двор, изпълнен със златни цветя и озарен от слънцето. Чувах някакво пеене в далечината - меланхолична, печална мелодия от мъжки гласове. Обичах песните. Затворих очи и вдишах мелодията и аромата на цветята.
В двора се появиха неколцина монаси. Онези в Шотландия носеха бели роби, но тези тук бяха в груби кафяви раса и бяха обути със сандали. Заобиколиха ме и започнаха да ме целуват и прегръщат.
- Братко Ашлар! - поздравиха ме в един глас. Усмивките им бяха сърдечни и тъй изпълнени с любов, че аз се разплаках.
- Сега си сред нас. Не се страхувай повече. Ти ще живееш в лоното на Божията любов.
После видях разтворения пергамент в ръката на единия и попитах:
- Какво пише там?
- Пише, че си отдал живота си на Христа и ще тръгнеш по стъпките на основателя на нашия орден - свети Франциск. Ще станеш божи служител.
Изрекоха и други мили думи и пак ме прегърнаха. Явно никак не се страхуваха от мен и тогава разбрах: те не знаеха нищо за мен. Не знаеха как съм се родил. Погледнах се - ръцете, краката, косата - и реших, че освен по ръста и дългите коси, всъщност не се различавам много от тях.
Това ме обърка.
По време на вечерята - която бе по-обилна за мен, отколкото за тях - аз мълчах, защото не знаех какво да кажа. Беше очевидно, че мога да напусна това място, ако реша.
Но защо да го правя, рекох си. Отидох с тях в параклиса и се присъединих към химна. Когато чуха гласа ми, те закимаха, усмихнаха се и ме докоснаха одобрително. Скоро аз потънах в песента, вперил поглед в разпятието - в Христос, прикован на кръста. Казвам го така, за да си го представите, както аз го видях - измъчено тяло, покрито с рани, увенчано с венец от тръни и кървящо. Зеленият Джак, изгорен в своята кошница, гонен през полето от онези с пръчките.
Завладя ме щастие. Сключих сделка със себе си. Остани за малко. Винаги можеш да избягаш, но ако го направиш, ще изгубиш това място, ще изгубиш свети Ашлар.
Първата нощ, когато ме въведоха в килията ми, аз им казах, че няма нужда да ме заключват.
Те бяха изненадани и объркани, казаха, че не са възнамерявали да го правят. Всъщност дори ми посочиха, че вратата няма ключалка.
На сутринта дойдоха да ми съобщят, че е време да тръгвам за Асизи. Казах, че съм готов. Щяхме да вървим пеша, защото бяхме францисканци, монаси, отдадени на бедност и верни на духа на брат Франциск, затова не се качваме никога на кон.
Трийсет и пет
Историята на Лашър, продължение
Когато стигнахме Асизи, вече бях обикнал своите спътници. Бях се убедил напълно, че те не знаят нищо за мен, освен че искам да стана свещеник. Бях облечен като тях за това пътуване - със сандали и кафява роба, пристегната с въже на кръста. Още не бях си отрязал косата и носех хубавите си дрехи във вързоп, но въпреки това много приличах на монах.
Докато вървяхме, те ми разказаха житието на свети Франциск от Асизи, основателя на техния орден - че бил богат, но се отказал от богатството и станал бедняк, проповедник, грижел са за прокажените, от които другите се страхували, и така обичал всичко живо, че птиците кацали по раменете му, а вълците се галели в краката му.
Докато ги слушах, умът ми рисуваше великолепни образи. Видях лицето на Франциск - смесица от лъчезарния зеленоок свещеник в Шотландия и невинните ликове на спътниците ми. Вероятно това бе някакъв идеал, сътворен от онази част от мен, създадена да твори образи и мечти.
Какъвто и да бе, аз го познах.
Познах го. Познах страха му, когато баща му го прокле. Познах радостта му, когато се отдаде на Христа. И преди всичко познах любовта му към всички живи същества, които смяташе за братя и сестри, познах обичта му към всички хора, които виждахме наоколо - към италианските селяни по нивите, гражданите, монасите в манастирите и хората в господарските имения, които ни даваха подслон за през нощта.
Колкото по-щастлив се чувствах, толкова повече се чудех дали раждането ми в Англия не е било някакъв кошмар, нещо, което всъщност не се е случило.
Чувствах, че съм един от тези францисканци. Принадлежах на свети Франциск. Бях роден на грешно място и се радвах на мисълта, че може да стана светец като свети Франциск. Това ми се струваше естествено. Донесе ми покой, сякаш си спомнях време, когато всички същества са били добри, преди да се случи нещо ужасно.
Навсякъде, където отивахме, имаше деца, които работеха по нивите с родителите си или играеха по улиците на селата. Асизи също бе пълен с деца, големи и малки, като всеки друг град, и аз разбрах, без да ми казват, че това са малки човешки същества, непораснали хора. Те не бяха от страховития народ на малките хора, моите врагове, които щяха да ме убият от завист - горчиво знание, появило се само да ме измъчва, без да мога да го разбера. О, колко красиви бяха тези неразцъфнали хора, които растяха бавно, година след година, издължаваха се и научаваха онова, което аз знаех още с раждането си.