Дори преди първата ми Коледа там, аз вече бях прочел историята за бебето Исус, родено в ясла, и бях видял безбройните картини на тази сцена. Бях отдал и сърцето, и душата си на малкото дете в прегръдките на Мария.
Затварях очи и си представях, че съм малко бебе, каквото никога не съм бил, че съм безпомощен, плачещ и невинен. Обземаше ме нещо като екстаз. Бях решен да виждам това невинно дете - Исус, във всеки мъж или жена, които срещах. Ако изпитвах гняв или раздразнение, което беше необичайно, си мислех за детето Исус. Представях си, че го държа в прегръдките си - вярвах в него безкрайно, вярвах, че някой ден ще изпълня земното си предназначение - някога и някак - и после ще бъда с Исус. Коленичех в яслата и докосвах бебето. Знаех, че вечният Бог е дете, мъж, разпнат спасител, Бог Отец, Бог Свети Дух - че съчетава всичко това в едно. Осъзнах го с невероятна яснота, и то така добре, че всякакви теологични спорове ме разсмиваха.
Когато напуснах Италия, вече бях свещеник, прославен проповедник, певец на химни, понякога лечител и човек, който носи утеха и щастие на всички.
Но нека ви обясня по-добре.
От самото начало моята невинност и прямота изумяваха всички; те така и не се досетиха каква е причината за тях - че всъщност съм дете. Хората смятаха за смешно, че ям само мляко и сирене. Обичаха ме и задето се учех много бързо - за съвсем кратко време се научих да пиша на италиански, английски и латински.
Бяха непорочен телом и духом.
За мен нямаше недостойни задачи - грижех се за прокажените, които се събираха пред портите на града. Не се страхувах от тях. Мислех си, че ако се заразя, няма да позволя на болестта да се развие, и тук е ключът към моята природа. Като че бях в състояние да направя каквото реша.
Нищо не ме отвращаваше - освен омразата и насилието. Това остана непроменено по време на целия ми земен живот. Аз или се натъжавах от нещо, или бях привлечен от него - нямаше средно положение.
Всъщност харесвах прокажените, защото другите се страхуваха от тях, и разбира се, знаех, че свети Франциск се е борил да преодолее това. Аз бях решен да стана велик като него. Успокоявах болните, къпех и обличах онези, които бяха твърде болни, за да се грижат сами за себе си. Като чух, че света Катерина Сиенска веднъж пила водата, с която е изкъпан прокажен, с радост сторих същото.
Почти от самото начало в Асизи ме смятаха за невинен и отнесен Божи любимец. Млад монах, който наистина притежава огъня на свети Франциск и върви по стъпките му.
Тъкмо защото изглеждах така непристорен и неспособен на лукавство, така по детски, ако искате, хората винаги бяха открити с мен, разказваха ми разни неща и откровеничеха пред сияйния ми безкористен поглед. Изслушвах всички. Не пропусках и дума. Представете си само - едно гигантско дете, което се учи и от най-малките жестове на хората, от откровенията им за главните истини в живота.
Ето какво ставаше в ума ми.
Нощем се учех да чета и да пиша - пишех постоянно и спях възможно най-малко. Запомнях песни и стихове. Изучавах стенописите в базиликата, нарисувани от Джото, които изобразяваха най-значимите събития в живота на Франциск, включително как е получил стигмата - раните по ръцете и краката. Излизах да говоря с поклонниците, да чуя техните думи.
Първата година, която си спомням като дата, е 1536-а. Често ходех до Флоренция, за да се грижа за бедните, да посещавам бордеите им и да им нося хляб. Флоренция още беше град на Медичите и вече бе преживяла най-големия си разцвет, но тогава не знаех това, а и то не личеше по нищо.
Напротив - Флоренция беше прекрасно оживено място. Там се продаваха хиляди печатни книги и навсякъде имаше скулптури от Микеланджело. Търговските гилдии бяха още силни, въпреки че търговията вече се пренасяше към Новия свят; градът приличаше на безкрайна процесия - също като голямата процесия за Тялото Господне. Постоянно се провеждаха най-различни представления.
Банката на Медичите тогава беше най-голямата в света. Флоренция бе пълна с грамотни мъже и жени, които умееха да мислят и разговарят. Това бе градът на Данте и на политическия гений Макиавели; град, който бе създал Фра Анджело и Джото, Леонардо да Винчи и Ботичели - град на велики писатели и художници, на принцове и светци. Самият той бе изграден от камък и бе изпълнен с палати, църкви, прекрасни площади, градини и мостове. Вероятно нямаше друг такъв по целия свят. Поне флорентинците мислеха така, аз също.
Скоро опознах всеки метър от Флоренция и научавах, по един или друг начин, новините от света.