А той определено беше на ръба на огромно бедствие! Хората постоянно говореха за сетните дни.
Английският крал Хенри VIII бе изоставил правата вяра. Рим тъкмо започваше да се възстановява от безчинствата на протестантите и католиците испанци. Всъщност папата и кардиналите се бяха укрили в замъка Сантанджело, което донесе на хората дълбоко разочарование и подкопа вярата им.
Черната чума постоянно се завръщаше - появяваше се на всеки десет години и взимаше своите жертви. На континента се водеха войни.
Най-лошите слухове обаче бяха за протестантите зад граница - за лудия Мартин Лутер, който бе обърнал целия немски народ срещу Църквата, както и за другите отвратителни ереси - баптисти и калвинисти, които всеки ден покваряваха хиляди християнски души. Говореше се, че папата е безсилен пред тях. Все се свикваха събори, но не се правеше нищо. Самата Църква беше в процес на реформиране и не можеше да даде отпор на еретиците Джон Калвин и Мартин Лутер. Половината свят изглеждаше залят от протестантите, които разрушиха цяла една култура, когато се отказаха от властта на папата.
Но нашият свят, в Асизи и Флоренция, както и в цяла Италия, изглеждаше разкошен, богат и отдаден на истинската вяра. Когато четеш Писанието, не можеш да не повярваш, че нашият Бог е вървял по Виа Апия. Италия изпълваше душата ми - с музиката си, градините, зелените поля - струваше ми се, че няма друго място на света, където бих искал да бъда. Повече от Флоренция обичах единствено Рим, вероятно само заради размерите му и заради разкошната базилика «Свети Петър». Но тогава и Венеция беше разкошна. Аз се грижех за бедните навсякъде, за гладуващите, които винаги ме чакаха.
Открих, че за мен е лесно и естествено да съм истински бедняк - да не притежавам нищо, да търся подслон нощ за нощ, да се оставям на Светия Дух, когато нещо ме терзае или искам да намеря истината.
Познах радостта на първата си проповед - беше на един площад във Флоренция. С разперени ръце, въздържайки се от теологични диспути, ние говорехме само за личната си отдаденост на Бог.
«Трябва да бъдем като детето Исус - невинни, вярващи, добри.»
Разбира се, това бе най-съкровеното желание на Франциск - да бъдем сиромаси, които говорят от сърце и душа. Но нашият орден също бе разкъсван от теологични интерпретации. Какво точно е имал предвид свети Франциск? Каква трябва да е организацията ни? Кой е истински беден? Кой е истински чист?
Аз избягвах всякакви дискусии и заключения. Говорех за Франциск; живеех по неговия пример. Отдадох се изцяло на добри дела и се грижех за болните, и то с голям успех.
Това не бяха чудеса. Никой не хвърляше патериците и не крещеше, че е изцелен. Първоначално успехът ми се прояви в грижите за болните, във връщането на обзетите от треска отново към живота. Вероятно това ще ви се стори съвсем естествено, но започнах да чувствам в себе си сила; научих се да я увеличавам от най-дребните неща. Ако носех купа с вода за болния, той се чувстваше по-добре, отколкото ако някой друг му я беше донесъл.
През тези ранни години научих и още нещо - моите братя от ордена не спазваха обета за въздържание. Всъщност те си имаха любовници и дори ходеха в легалните публични домове във Флоренция, или пък си лягаха един с друг нощем. Аз самият постоянно забелязвах красивите момчета и момичета и изпитвах желание към тях, понякога се будех нощем от някой чувствен сън. Когато отидох в Италия, вече бях възмъжал - с тъмно окосмяване около гениталиите и под мишниците. Винаги съм бил като всички останали мъже, във всяко отношение.
Помнех думите на францисканеца от Донелайт: «Никога не докосвай плътта на жена». Мислех си, че това е нещо много важно. Разбира се, вече знаех, че съешаването между мъж и жена води до зачеване на деца. Тогава разсъдих, че това предупреждение има една-единствена причина: да не стана баща на още едно чудовище като мен.
Но що за чудовище бях аз? Не знаех. Споменът за раждането и произхода ми бе мъчение за мен, немилост, която не можех да споделя с никого.
През тези първи години, докато се оформяше личността ми, започнах да усещам, че определени хора ме наблюдават - хора, които знаят кой съм и някой ден ще ме разобличат.
Често по улицата на Флоренция виждах холандци, които се разпознаваха лесно по дрехите и шапките. Те все ме гледаха. Веднъж един англичанин дойде в Асизи и остана много време, идваше всеки ден само за да ме чуе как проповядвам. Беше красива пролет, а аз разказвах житието на свети Франциск. Помня как студените очи на този мъж се взираха в мен, докато говорех.
Винаги се опълчвах на тези шпиони - гледах ги в очите, понякога дори се обръщах и тръгвах към тях. Те винаги бягаха, но все се връщаха.