- Господ няма да позволи това да се случи - рекох кротко аз.
- Нито пък хората от долината! - каза холандецът. - Не разбираш ли? Те от векове наблюдават и чакат, и използват талтошите. Те искат да съберат женски и мъжки талтош, но единствено за собствените си жестоки ритуали!
- Не разбирам за какво говорите. Аз не съм такъв.
- В нашата къща в Амстердам има хиляди книги, от които ще научиш много за своя вид и за други необикновени създания; ние сме събирали това знание и сме чакали. Ако наистина не си наивник, трябва да дойдеш.
- А ти какъв си? - извиках аз. - Алхимик, който иска да създаде гигантски хомункулус.
Сестра ми положи глава на масата и заплака.
- Като дете слушах тези легенди - каза тя с горчивина и избърса сълзите си с дългите си пръсти. - Молех се никога да не се появи талтош. Никой мъж няма да ме докосне, за да не стана майка на такова същество! Ако такова дете се роди, да пази Бог, ще го удуша, преди да е засукало мляко от гърдите ми. Но ти, братко, вече си жив, изпил си млякото на вещицата и си порасъл висок. Беше изпратен надалеч, за да бъдеш спасен, а ето че се връщаш, за да изпълниш най-ужасните пророчества. Не разбираш ли? Вещиците сигурно вече разнасят вестта. Злите малки хора ще научат, че си тук. Протестантите са обградили долината. Чакат повод да връхлетят върху нас, чакат искрата, която ще разпали огъня им.
- Това са лъжи. Лъжи, за да не бъде разпалена светлината Христова в тази свята нощ. Чуваш камбаните. Сега отивам да отслужа месата. Сестро, не смей да се приближаваш до олтара, щом храниш подобни езически суеверия. Няма да поставя къс от Божието тяло на езика ти.
Станах да вървя. Холандецът ме хвана да ме задържи, но аз го отблъснах и рекох:
- Аз съм Божи служител, следовник на свети Франциск от Асизи, ще проведа Коледната меса в тази долина. Аз съм Ашлар и стоя отдясно на Господ.
Тръгнах към вратите на катедралата и щом ги отворих, множеството избухна в радостни възгласи. Главата ми се бе замаяла от неразбираемите брътвежи за опасности и суеверия - бях сигурен, че това са изкушения на Дявола.
Излязох сред хората и вдигнах ръка за благословия. В името на Отца и Сина, и Светия Дух, амин. Красиво младо момиче пристъпи напред - тя щеше да е Светата Дева в нашата процесия и косата и? бе покрита със син воал. Едно момче с румени страни щеше да бъде Йосиф и тъй като още не му бе покарала брада, я бяха нарисували с въглен. Донесоха и бебе, само на няколко дни - мъничко, розово и красиво - и го положиха в ръцете ми.
Видях и мъжете с животинските кожи, събираха се със свещи в ръце. Всъщност цялата долина сияеше от пламъците на свещите. Целият град бе изпълнен с горящи свещи! Огромната катедрала зад мен скоро щеше да приюти цялата тази светлина.
За миг отново зърнах едно от онези гърбави малки създания, но не ми се стори чудовище, а обикновено джудже, каквито бях виждал по улиците на Флоренция. Рекох си, че не е необичайно невежите хора да ги избягват и да се плашат от тях. Не биваше да бъдат винени за това.
Камбаната заби точно в полунощ. Коледа. Христос се раждаше. Гайдарите влязоха в катедралата, облечени с карирани полички; след тях вървяха малки деца, целите в бяло, като ангели, а подир тях всички останали - бедни, богати, парцаливи или скъпо облечени - се тълпяха на вратата.
Гласовете ни се издигнаха в химн: «Христос се роди. Христос се роди». Пак чух гайдите и тъпаните. Ритъмът ме омагьоса и очите ми се замъглиха, но аз продължих напред, като не откъсвах поглед от осветения олтар и от яслата, вдясно от него, пред мраморната преграда за приемане на причастие.
Детето в ръцете ми започна да плаче, сякаш само искаше да възвести добрата вест, и зарита с хубавите си малки крачета, когато го вдигнах високо.
Никога не съм бил такова дете. Никога не съм бил такова чудо. Аз бях нещо древно и забравено, боготворено във времена на мрак. Но всичко това нямаше значение. Господ ме виждаше, знаех това. Господ знаеше колко Го обичам, колко обичам чедата Му, колко обичам Детето, родено във Витлеем, и всички, готови да възхвалят името Му. Свети Франциск също ме виждаше, мен, верния му следовник, неговото чедо.
Най-сетне стигнах до широкия олтар, коленичих и положих детето в яслата върху приготвената пелена. То изплака силно, щом го оставих, горкият малък Христос! Очите ми се изпълниха със сълзи при вида на неговото съвършенство - при вида на обичайната му симетрия, на естествения блясък на очите му, при звука на гласа му. Отстъпих назад и Девата коленичи до малкото чудо. А вдясно, до яслата, коленичи и младият Йосиф. Дойдоха и овчарите, истински овчари от Донелайт, увити с топли овчи кожи. Доведоха до яслите крава и вол.