Химнът зазвуча по-силно и по-красиво под ритъма на барабаните и съпровода на гайдите. Аз започнах да се полюшвам и очите ми се замъглиха. С тъга осъзнах, че, потънал дълбоко в музиката, още не съм погледнал към моя светец. Не бях зърнал ни веднъж прозореца, когато вървях по пътеката. Но това нямаше значение. Та нали той бе само стъкло, само минало. Сега аз щях да сътворя живия Исус. Момчетата иподякони бяха готови и аз поех към подножието на стъпалата и занареждах древните латински думи. Възкачвах се към Божия олтар.
В мига на тайнството, когато малките камбани иззвъняха, за да отбележат този свят момент, аз вдигнах нафората. Това е Моето тяло. Вдигнах потира - това е Моята кръв. Яжте от Моето тяло и пийте от Моята кръв.
Накрая се обърнах, за да дам на вярващите Свето причастие и те заприиждаха към мен - млади и стари, немощни и силни. Подаваха пеленачетата си, за да положа в малките им устички светата нафора.
Високо горе, сред извисяващите се заострени арки на огромната сграда, витаеха сенки, но светлината се издигаше, свята и ярка, и проникваше във всяко кътче, докосваше всеки каменен къс, за да го сгрее с топлината си.
Господарят на замъка, баща ми, дойде да приеме причастие, а с него и страхливата ми сестра, Емалет, която сведе глава в последната секунда, така че никой да не види, че не слагам нафора в устата и?. Чичовците, които помнех от миналото, родствениците ми и велможите от васалните замъци, също идваха заедно със своите кланове. После дойде ред на селяните от долината, на овчарите, на търговците от града - безкраен поток от хора.
Това продължи може би повече от час, носеха още вино и хляб, докато всички мъже и жени бяха причестени. Всички бяха приели Живия Бог в сърцата си.
Не бях познал подобно щастие в Италия. Не бях познал подобно щастие в полето, под Божиите небеса, под Неговите съвършени звезди. Обърнах се да изрека финалните слова: «Вървете, месата свърши!», и видях по лицата на всички кураж и щастие. Камбаните започнаха да бият по-бързо, ликуващо, в луд ритъм. Гайдите засвириха диво, чу се тътенът на тъпаните.
- Към замъка - извикаха хората. - Време е за празника на господаря.
В следващия миг аз се озовах на раменете на няколко здрави мъже от града.
- Ще устоим срещу силите на ада - викаха хората. - Ще се бием до смърт, ако трябва. - Добре, че ме вдигнаха, защото музиката стана така жива и силна, че вече не можех да вървя сам. Бях като омагьосан, направо обезумял, докато ме носеха през катедралата - но този път се обърнах надясно и видях черния стъклен образ на моя светец.
Утре, когато слънцето изгрее, помислих си, ще дойда при теб. Бъди с мен, Франциск. Кажи ми добре ли се справих.
После музиката ме завладя изцяло. Можех само да стоя изправен, докато ме изнасяха от църквата към мрака и снега, към факлите, които осветяваха замъка.
Главната му зала беше отрупана със зеленина и празнично осветена. Хората ме оставиха до огромната маса, а в огнището беше довлечен и запален коледният дънер.
- Гори, гори, гори дванайсетте нощи на Коледа - пееха хората. Гайдите свиреха, а тъпаните биеха. Слугите започнаха да носят печено месо и бокали с вино.
- Все пак ще имаме Коледна гощавка - извика баща ми. - Няма вече да живеем в страх.
Влязоха момчетата с печената глиганска глава, а после бяха внесени и печените животни на големите почернели шишове. Залата се изпълни с дами с разкошни рокли и деца, които танцуваха, хванати за ръце. Накрая всички станаха, хванаха се в кръгове и затанцуваха племенния си танц.
- Ашлар - рече баща ми. - Ти ни върна нашия Господ. Бъди благословен!
Седях изумен до масата и ги наблюдавах, а барабаните тътнеха в ума ми. Гайдарите също танцуваха, докато свиреха. Гледах как кръговете от хора се разкъсват и формират други кръгове. Ароматът на храната беше омаен. Огънят блестеше ярко.
Затворих очи. Не знам колко време съм седял така - с глава, отпусната на облегалката на стола, слушах смеха и песните им, музиката. Някой ми даде вино и аз го взех, някой ми даде месо и аз го взех. Беше Коледа и можех да ям месо, днес можех да не бъда беден францисканец.
Изведнъж нещо се промени. Първо реших, че е настъпило затишие, но всъщност барабаните бяха забавили ритъма си и звучаха някак заплашително, а гайдите свиреха мрачна мелодия.
Отворих очи. Всички се бяха смълчани, може би завладени от музиката. Знаех, че съм твърде замаян, за да помръдна. Видях онези, които удряха тъпаните, и сериозните лица на гайдарите.
Това вече не беше Коледна музика, а нещо по-мрачно, заплашително и лудо. Опитах се да стана, но не можах. Музиката като че бе изгубила мелодията си и сега изпълняваше една и съща тема, като жест, повторен хиляди пъти.