- Не, не, спрете! - изкрещях аз, защото това новородено създание, това безумно дете, този странен олюляващ се гигант, бе легнал върху жената и я обладаваше така, както аз го бях сторил преди това.
След малко доведоха още една вещица и я положиха пред мен, накараха ме да се наведа над нея и членът ми веднага се събуди.
Къде бяха моите светци?
Хората в залата започнаха да тропат и да пеят нещо под съпровода на тъпаните. Гласовете им се сляха в нисък и безкраен вой.
Когато се отдръпнах, очите ми се извъртяха нагоре и вече не можех да виждам нищо. Някой плисна вино в лицето ми, а от новата жена се раждаше дете и хората отново закрещяха:
«Талтош, талтош, талтош!» А накрая: «Женски е! Вече имаме мъж и жена!».
Всички като че обезумяха от радост. Отново се хванаха за ръце и затанцуваха лудо в кръгове, търчаха по стълбите само за да скочат оттам. Видях лицето на господаря, беше изкривено от гняв и ужас. Той клатеше трескаво глава и ми крещеше нещо, но думите му не се чуваха.
- Да се раждат до сутринта! - пищяха хората. - После ще ги изгорим!
Едва успях да се изправя на колене. Видях ги как отвеждат първородното - момчето, което сега беше високо колкото мен, и го хвърлят в огнището.
- Спрете, спрете, в името на Бог! - изкрещях аз, но никой не ме чуваше. Сам не можех да се чуя. Не чувах дори и писъците на момчето в огъня, въпреки че виждах как агонията разкривява гладкото му лице. Сведох глава в отчаяние и занареждах: «Господи, помогни ни. Това е вещерство. Спри ги, Боже, помогни ни, те ни размножават, за да ни пожертват, ние сме техните жертвени агнета. Господи, моля те, нека това спре, нека това спре!».
Тълпата ревеше, люлееше се, издаваше силно и сякаш безкрайно жужене. После се извисиха писъци, по-силни от моя.
Войници бяха разбили портите! Бяха стотици - изливаха се като вълна в залата. Бяха облечени с ризници, носеха щитове и мечове. Срещу тях се втурнаха овчари и орачи с вили и копачи в ръце.
- Вещици, вещици! - ревяха войниците.
Аз се вдигнах на крака и изкрещях неистово, за да ги накарам да млъкнат.
Но сечта беше започнала - глави хвърчаха от раменете, пронизаните пищяха за милост. Мъжете се биеха, за да защитят жените. Дори малките деца не бяха пощадени.
Нападателите се хвърлиха срещу мен, хванаха ме и ме изнесоха от залата заедно с другите чудовища, новородените, и техните майки - вещиците. Озовахме се навън, в студената нощ, огласявана от писъците на ранените, отекващи в хълмовете.
- Господи Боже, помогни ни, помогни ни - виках аз. - Помогни ни, това е зло, това не е твоята справедливост. Не. Накажи виновните, само виновните! Господи Боже!
Хвърлиха ме върху каменния под на катедралата и ме повлякоха по пътеката. Огромните витражи се пръскаха навсякъде около мен. Видях пламъци. Задушавах се от черния гъст дим, тялото ме болеше, защото бе жестоко ожулено от влаченето по камъните. Видях как яслите потънаха в пламъци, а вързаните животни заблеяха сред огъня, без да могат да се освободят.
Накрая ме хвърлиха пред гробницата на свети Ашлар.
- През прозореца, през прозореца! - крещяха всички. Аз се надигнах на колене и видях, че всички дървени пейки и орнаменти в катедралата горят. Димът поглъщаше всичко. Писъците на ранените бяха оглушителни. Внезапно нечии ръце ме вдигнаха, залюляха ме напред-назад, напред-назад, и ме хвърлиха към огромния прозорец с витража на светеца!
Лицето и гърдите ми се удариха в стъклото. То се разтроши и аз си помислих: «Сега ще умра. Най-сетне ще намеря покой в нощта, сред звездите и Господ ще ми обясни защо се случи всичко това».
Но видях пак долината и горящия град. Видях всеки прозорец - като пламтяща уста. Видях къщите, потънали в огън. Видях телата, проснати пред мен, и осъзнах, че това не са видения на издигаща се към небесата душа. Бях още жив.
После тълпата ме връхлетя отново и ме понесоха като подивели нанякъде.
- Занесете го в кръга - крещяха. - Занесете всички там, изгорете ги в кръга, изгорете вещиците и талтошите.
Причерня ми, бях ужасен - не можех да си поема дъх. За миг се опитах да се изтръгна, обезумял като подгонено животно. А после отново се замолих: «Господи Боже мой, помогни ни, не им позволявай да ни хвърлят в пламъците».
Щом ме пуснаха на земята, видях, че сме насред древния каменен кръг. Грубите камъни се издигаха към небето, ясно видими заради пламъците, погълнали катедралата и целия град зад нас.
Удари ме камък, после още един и още един. Следващият ме уцели в окото и от него потече кръв. Чувах пращенето на огъня. Почувствах жегата. Но аз вече умирах - камъните летяха към главата ми и болката от ударите бе така голяма, че почти не усетих изгарянето, когато пламъците започнаха да ме облизват.