Но трябва да махне пистолета. Някое дете може да го види.
Тишина.
Пак заваля. Къщата проскърцваше, сякаш бе пълна с хора. Някъде се затръшна врата. Може би бе врата на кола или пък в друга къща. Понякога на човек му се причуват разни неща.
Дъждът барабанеше по гранитните первази на прозорците.
- Как ми се иска… да мога да разкажа всичко на някого… да призная - каза той тихо. - Но най-важното сега е, че вече не бива да се тревожиш. Всичко свърши, както ти искаше. Поне така си мисля. Само ми се ще да има някакво пълно опрощение. Странно. Беше ми толкова тежко, когато не успях да го спра на Коледа, а сега като че е още по-зле. Просто има битки, които не ти се ще да водиш, и победи, които струват твърде скъпо.
Лицето на Роуан си остана същото.
- Искаш ли някаква музика, скъпа? - попита я той. - Да пусна ли стария грамофон? Честно да ти кажа, действа ми успокояващо. Моля те, нека го пусна.
Той стана и се наведе да я целуне. Устните и? бяха меки. Усети вкуса на червилото и се усмихна. Сигурно сестрата го беше сложила - едва се виждаше. Роуан гледаше в тавана - бледа, красива и спокойна.
Намери грамофона на тавана. Взе и плочите с «Травиата». Спря насред крачка, омагьосан от невероятната комбинация на дъжд и слънце.
Прозорецът беше затворен.
Подът беше чист.
Помисли си за Жулиен, който се бе появил за миг пред входната врата и беше препречил пътя на Лашър.
- А дори не съм се сещал за теб оттогава - каза на глас. - Моля се да си намерил покой.
Постоя още малко в стаята и се зачуди дали някога ще я използва отново. Вгледа се в прозореца, в края на покрива на верандата. Спомни си мимолетния образ на Анта, която приканваше Лашър при себе си.
- Призови мъртвите за свидетели - прошепна си. - Така и стана.
Тръгна бавно по стъпалата, но спря изведнъж, разтревожен, без да знае от какво. Какъв беше този шум? Остави внимателно грамофона и плочите на пода.
Някаква жена плачеше, или пък беше дете? Беше тих, сърцераздирателен плач. Не, не беше сестрата. Тя щеше да се върне след часове. Плачът се чуваше от стаята на Роуан.
Не смееше да се надява, че плаче тя самата! Не смееше, пък и знаеше със сигурност, че това не е нейният глас.
- О, скъпа моя - проплака гласът. - Скъпа моя, толкова те обичам. Да, пий, пий млякото, пий. О, майчице, милата ми майчица. Скъпа моя.
Умът му не можа да намери никакво обяснение. Беше се сковал от страх. Слезе внимателно и безшумно по стълбите и надникна през вратата.
На леглото седеше високо и слабо момиче с червено-златиста коса, която се спускаше по грациозния и? гръб. Беше я видял долу на улицата! Сега бе прегърнала Роуан, която седеше в леглото и се притискаше към нея, да, притискаше се, и сучеше от голата и? гръд.
- Така, мамо, пий, пий - каза то, а от големите му зелени очи се стичаха сълзи. - Пий, мамо, боли ме, но пий! Това е нашето мляко, нашето силно мляко.
После огромното момиче се отдръпна назад, отметна косата си и обърна към Роуан лявата си гърда. Роуан засука жадно и лявата и? ръка се вдигна, сякаш да хване главата на момичето.
То видя това и просълзените му очи се разшириха още повече. Приличаха много на очите на Лашър! Лицето и? имаше съвършена овална форма с красива ангелска уста.
Роуан издаде някакъв приглушен звук и в следващия миг изправи гръб, а лявата и? ръка се вкопчи в косата на момичето. Отдръпна се от гърдите му и от устата и? излетя ужасен писък:
- Майкъл, Майкъл, Майкъл!
Свлече се към таблата на леглото, сви колене и се взря в момичето, като го сочеше с пръст.
То скочи и запуши ушите си с ръце.
- Майкъл!
Високото момиче заплака, лицето му се сгърчи от мъка като на бебе, големите му зелени очи се присвиха.
- Недей, мамо, недей. - Дългите и? пръсти запушиха устата на Роуан, която обаче пак извика:
- Майкъл, убий го! Убий го. Спри го, Майкъл.
Момичето политна към стената.
- Мамо, мамо, недей…
- Убий го! - ревеше Роуан.
- Не мога - изкрещя Майкъл. - Не мога да го убия. Господи, помогни ми!
- Тогава аз ще го убия - изпищя Роуан, посегна встрани и сграбчи пистолета от нощната масичка. Хвана го с двете си треперещи ръце, присви очи и натисна спусъка. Изстреля три куршума право в лицето на момичето. Замириса на изгорял барут.
Лицето на момичето заприлича на счупена порцеланова маска, от която се лееше кръв. Дългото и? слабо тяло се присви и падна тежко и безшумно на пода, косата и? се пръсна като ветрило върху килима.
Роуан свали пистолета и заплака. Плачеше за момичето. Вдигна ръка към устата си, за да задуши риданията си, смъкна се от леглото и с олюляване посегна да се хване за едната му колона.
- Затвори вратата - каза тя с груб, задавен глас. Изглеждаше, сякаш всеки миг ще припадне.