Ларк тръгна последен към ръкава. Точно навреме, както винаги, без да се налага да чака.
Точно когато подаде билета на младата стюардеса, някой го хвана за ръката и каза:
- Доктор Ларкин?
Беше висок, силен млад мъж, с руса коса и почти безцветни очи.
- Да, аз съм доктор Ларкин - отвърна Ларк и искаше да добави «не сега».
- Ерих Столов. Разговаряхме по телефона. - Мъжът извади малка бяла картичка и я вдигна пред Ларк, защото той нямаше свободна ръка да я вземе. Тогава стюардесата взе билета му и той пое картичката.
- Да, Таламаска.
- Къде са пробите?
- Какви проби?
- Онези, които Роуан ви изпрати?
- Вижте, аз не мога…
- Моля ви, кажете ми къде са, веднага.
- Моля? Няма да направя нищо подобно. Ако желаете, обадете ми се в Ню Орлиънс. Ще се видя с приятеля ви Аарън Лайтнър там.
- Къде са пробите? - повтори младият мъж и внезапно се изпречи на пътя на Ларк, блокирайки входа към самолета.
Ларк прошепна:
- Махнете се от пътя ми! - Беше бесен, ужасно бесен. Идеше му да блъсне тоя тип в стената.
- Моля ви, господине - рече съвсем тихо стюардесата на Столов. - Ако нямате билет за този полет, ще ви помоля да се отстраните от входа.
- Точно така. Махнете се от пътя - каза Ларк, беше на път да кипне. - Как смеете да се държите така! - Мина покрай мъжа и се спусна бързо по рампата. Сърцето му щеше да изскочи, пот се стичаше по тялото му.
- Проклет кучи син, как смее? - измърмори той.
Пет минути след излитането говореше по телефона. Връзката беше отвратителна, никога не чуваше нищо по телефоните в самолетите, но успя да се свърже с Мич.
- Само не казвай на никого за това - повтаряше той отново и отново.
- Не се притеснявай. Никой нищо не знае. Уверявам те. Имам петдесет лаборанти, които работят по петдесет различни частички от целия пъзел. Аз единствен знам каква е цялата картина. Никой няма да проникне в тази сграда, в кабинета ми, нито пък ще припари до файловете.
- Утре ще ти се обадя, Мич. - Ларк затвори и прошепна: - Арогантно копеле. А Лайтнър беше толкова мил човек - истински британец, европеец, беше много официален по телефона. Кои бяха тези хора, какво представляваше тази Таламаска?
И наистина ли бяха приятели на Роуан Мейфеър, както твърдяха? Не изглеждаше да е така.
Облегна се назад, опита се да премисли целия разговор с Мич и разговора с Роуан. Молекулярна еволюция, ДНК, клетъчни мембрани. Всичко това го плашеше и вълнуваше.
Стюардесата пъхна питие в ръката му; хубаво двойно мартини, за което дори не беше молил. Отпи от ледената течност.
После си спомни със сепване, че Мич бе предложил да му покаже триизмерна компютърна графика на онова създание. Защо, за бога, не беше погледнал? Разбира се, щеше да види само някакъв шашав светещ силует на монитора. Откъде Мич ще знае как изглежда това същество? Дали е грозно, например? Или пък красиво?
Усети, че се опитва да си го представи - източено, слабо създание с огромен мозък и невероятно дълги ръце.
Четири
Един час до Великопостната сряда. В малката къща на Залива беше тихо, многобройните врати бяха отворени към белия плаж. Звездите висяха на далечния тъмен хоризонт - просто ивица светлина между небето и морето. Мекият вятър се носеше из малките стаи на къщата, под ниските тавани, и довяваше тропическа свежест до всяка ниша и процеп, макар че самата къща бе студена.
Джифорд не усещаше студа. Беше облечена с дълъг вълнен пуловер с поло яка, а краката и? бяха обути с вълнени чорапи. Наслаждаваше се на мразовития бриз така, както и на яростната, особена горещина на буйния огън. Студът, ароматът на морето, ароматът на огъня - всичко това беше Флорида през зимата за Джифорд, нейното убежище, нейното скривалище, нейното безопасно място.
Тя лежеше на дивана пред камината и се взираше в белия таван, гледаше играта на светлината по него и се чудеше някак пасивно, без любопитство, какво в Дестин я прави толкова щастлива - защо винаги бяга от безкрайния мрак на живота у дома тук. Беше наследила тази малка къща на брега от прапрабаба си по бащина линия, Дороти, и бе прекарала най-прекрасните си мигове в нея.
Сега обаче не беше щастлива. Беше просто по-малко нещастна, отколкото ако бе останала в Ню Орлиънс за Марди Грас. Познаваше това нещастие, това напрежение. И знаеше, че няма да може да иде в старата къща на Първа улица за празника, без значение дали и? се иска да го направи, нито колко виновна ще се чувства заради бягството си.
Марди Грас в Дестин, Флорида. Не беше по-различен от всеки друг ден през годината. Чисто и тихо, далеч от грозните паради, от тълпите, от пръснатите по Сейнт Чарлз авеню боклуци, от пияните и спорещи роднини, от любимия и? съпруг Райън, който се държеше така, все едно Роуан не бе избягала и не бе оставила Майкъл Къри, сякаш не бе имало никаква кървава борба на Коледа в къщата на Първа улица, сякаш всичко можеше да се изглади, да се оправи и да се скрепи с юридически формулировки и предписания, когато всъщност се разпада.