Майкъл Къри бе на крачка от смъртта по Коледа. Никой не знаеше какво се е случило с Роуан. Всичко беше толкова ужасно и все пак те искаха да се съберат на Марди Грас в къщата на Първа улица.
Разбира се, великото завещание на Мейфеър не беше в опасност. Огромните влогове на Джифорд не бяха в опасност. В опасност беше здравият разум на семейството - колективният дух на около шестстотин местни Мейфеър, всички трети или четвърти братовчеди помежду си, които се бяха възнесли в небето от радост заради женитбата на Роуан, новата наследница, а после бяха запратени право в адската бездна от внезапното и? изчезване и от страданията на Майкъл Къри, който все още се възстановяваше от сърдечния пристъп, получен на Коледа. Горкият Майкъл. Беше остарял с десет години от януари насам.
Събирането в къщата на Марди Грас не беше заради вярата, а заради отчаянието - опит да се задържи частица от оптимизма и въодушевлението, изчезнали след онзи ужасен следобед. Но даваха ли си сметка всички какво причиняват на Майкъл? Даваха ли си сметка какво изпитва той? Да е обграден от семейството на Роуан, сякаш всичко е наред, а нея да я няма. Цялата тази история бе съвсем типична за Мейфеър - нетактична, невъзпитана, неморална - и то маскирана като някакво весело семейно събиране или празненство.
«Аз не съм се родила човешко същество, родила съм се Мейфеър», помисли си Джифорд. «Омъжих се за Мейфеър и родих деца Мейфеър; ще умра като Мейфеър, в това няма съмнение, и те ще се скупчат в погребалния салон, за да плачат в стил Мейфеър, а как ще е минал животът ми?» Напоследък тази мисъл я спохождаше често, но изчезването на Роуан я бе довело почти до ръба на пропастта. Колко още можеше да понесе? Защо не бе предупредила Роуан и Майкъл да не се женят, да не живеят в онази къща, да не остават в Ню Орлиънс?
А и историята с медицинския център - огромния комплекс за неврологични изследвания, който Роуан искаше да създаде, начинанието, събудило толкова много ентусиазъм сред стотиците членове на семейството, особено у най-големия син на Джифорд, Пиърс, любимецът и?, който сега бе направо съсипан, че медицинският център и всичко, замислено от Роуан, ще се отложи за неопределено време. Шелби също беше разстроена, въпреки че още беше в университета и не бе така запалена по идеята; дори Лилия, най-малкото и най-отчужденото и? дете, бе писала от Оксфорд на всяка цена да продължат с медицинския център.
Джифорд почувства внезапно напрежение, когато отново събра пак парчетата на пъзела, но само за да се изплаши отново от картината и отново да се убеди, че нещо трябва да бъде разкрито, разбулено, направено!
Освен това оставаше и въпросът със съдбата на Майкъл. Какво щеше да стане с него? Той се възстановяваше, така поне твърдяха. Но как да му кажат колко лошо е положението, без да застрашат здравето му? Той можеше да получи още един пристъп, вероятно фатален.
«И така, наследството на Мейфеър съсипа още един невинен мъж», помисли си Джифорд с горчивина. Не е чудно, че всички ние се омъжваме за братовчедите си; не искаме да въвличаме невинни хора. Ако се омъжваш за Мейфеър и ти трябва да си Мейфеър. Има твърде много кръв по ръцете ни.
Мисълта, че Роуан е в опасност, че някак е била принудена да си тръгне, че нещо може да и? се е случило, ужасяваше Джифорд. Да, тя беше сигурна, че нещо се е случило с Роуан. Нещо наистина лошо. Всички го усещаха. Мона също го усещаше, а това не биваше да се подценява. Мона никога не правеше мелодрами, не се фукаше, че вижда духове в трамвая по Сейнт Чарлз. Мона бе казала миналата седмица, че не бива да се надяват много Роуан да се върне и ако искат медицински център, ще е най-добре да си го направят сами.
Като си помислиш само, усмихна се Джифорд на себе си, че великата фирма «Мейфеър и Мейфеър», представляваща Мейфеър от цяла вечност, се вслушва в думите на едно тринайсетгодишно дете. Но си беше така.
Най-много съжаляваше, че не беше запознала Роуан и Мона. Може би Мона щеше да усети нещо. Джифорд съжаляваше за толкова много неща, че понякога и? се струваше, че целият и? живот е едно огромно съжаление. Под красивата картина на идеалния и? дом в Метаир, прекрасните и? деца, красивия и? съпруг, нейния собствен мек южняшки стил, се криеше единствено съжаление, сякаш целият и? живот бе построен върху огромен, таен затвор.