Тя просто очакваше да чуе новината. Роуан е мъртва и от стотици години за първи път няма наследница на завещанието. О, това завещание. Как би могла сега, когато прочете дългия разказ на Аарън Лайтнър, да мисли за него по същия начин? Къде е сега скъпоценният смарагд? Със сигурност нейният оправен съпруг го е заключил в някой сейф. Там трябваше да заключи и тази ужасна история. Никога нямаше да му прости, че бе позволил тя да попадне в ръцете на Мона. Тази дълга история на поколения вещици, описана от Таламаска.
Може би Роуан бе избягала със смарагда? Това и? напомни нещо друго - един от по-малките и? поводи за съжаление… Беше забравила да изпрати медальона на Майкъл.
Намери го до басейна само два дни след Коледа, докато детективите и криминалистите събираха улики из къщата, докато Аарън Лайтнър и неговият странен колега - Ерих Еди-кой-си, събираха проби от кръвта по стените и килимите.
- Даваш ли си сметка, че те ще напишат всичко това в досието си? - беше възкликнала Джифорд, но Райън ги бе оставил да продължат. Заради Лайтнър. Всички му вярваха. Всъщност Беатрис беше влюбена в него. Може би дори щяха да се оженят.
Медальонът с архангел Михаил. Прекрасния стар сребърен медальон със скъсана верижка. Беше го пъхнала в чантичката си с намерението да го изпрати после на Майкъл - след като се върне от болницата, разбира се, за да не го разстройва. Трябваше да го даде на Райън, преди да тръгне насам. Но кой знае? Майкъл сигурно бе носил този медальон на Коледа, когато едва не се удави в басейна. Горкият Майкъл.
Цепениците в камината се разместиха шумно и мека успокояваща светлина лумна по белия скосен таван. Джифорд изведнъж усети колко тих е бил прибоят през целия ден. Сякаш бе заглъхнал напълно. Зачуди се възможно ли е това. Обичаше шума на вълните. Искаше да чува рева им в тъмното, сякаш океанът заплашва да залее сушата. Сякаш природата приижда към къщите по брега, към бунгалата и къмпингите, за да им напомни, че могат да бъдат изметени от мекото пясъчно лице на земята всеки миг, стига само да се извие ураган или да се надигне приливна вълна. А те, разбира се, все някога щяха да дойдат.
Джифорд обичаше тази мисъл. Спеше най-добре, когато океанът беше бурен. Страховете и?, нещастието и?, не вирееха пред страха от нещо природно. Те идваха от легендите, от тайните, от семейните истории за миналото. Тя обичаше своята малка къщичка заради нейната крехкост, защото една буря със сигурност можеше да я разпилее като тесте карти за игра.
Този следобед тя измина няколко мили на юг, за да нагледа къщата, която Майкъл и Роуан бяха купили. Доста модерна сграда, построена както трябва - на пилони - обърната към пустия плаж. Но там нямаше никакви признаци на живот. Беше ли очаквала друго?
Тръгна обратно, силно потисната от самата гледка на мястото - колко го обичаха Роуан и Майкъл, бяха прекарали там медения си месец - и доволна, че нейната къщичка беше ниска и стара, скрита зад малка и незначителна дюна, така както никой вече не строеше днес. Харесваше и?, че може да излезе през вратата, да слезе по трите стъпала и после да извърви дървената пътека, за да се озове на пясъчния плаж, до самия край на морето.
А Заливът си беше море. Шумен или тих, той си беше море. Огромна, безкрайна морска шир. Поглъщаше целия хоризонт на юг, сякаш беше самият край на света.
Имаше още час до Великопостната сряда. Тя очакваше този момент, сякаш тогава щеше да удари часът на вещиците, напрегната и нехаеща за Марди Грас. Никога не бе обичала този празник, беше по-претрупан, отколкото можеше да понесе.
Искаше да е будна, когато празникът свърши; искаше да почувства настъпването на Великите пости, сякаш самата температура на въздуха щеше да се промени. Беше стъкнала огъня и се бе отпуснала на дивана, за да брои часовете и минутите. Чувстваше се някак виновна, че не отиде на Първа улица, че не направи нищо, за да предотврати онова бедствие, и се изпълваше с негодувание към онези, които се бяха опитали да я спрат, да попречат на добрите и? намерения, онези, които като че не можеха да направят разлика между реална и въображаема заплаха, които пренебрегваха с лекота всяка нейна дума.
«Трябваше да предупредя Майкъл Къри», помисли си тя. Трябваше да предупредя Роуан Мейфеър. Но те са прочели досието. Те със сигурност са знаели! Никой не може да бъде щастлив в къщата на Първа улица. Беше напълно безсмислено да я ремонтират. Злото там живее във всяка тухла, във всяко късче хоросан. Тринайсет вещици и като си помислиш само, че всички вехтории на Жулиен още бяха на тавана. Злото живееше в тях; то живееше в гипсовите тавани, на верандите, под стрехите, както осите изграждаха гнездата си в капителите на коринтските колони. За тази къща нямаше надежда, нямаше бъдеще. Винаги бе знаела това.