- Нима ме изпращате в Сибир? - попита той иронично. - А какво става с вещиците Мейфеър?
Отговорът дойде от Амстердам - Ерих щеше да се заеме с работата по случая «Мейфеър» в Европа. А Юри отново бе посъветван да си почине. Беше му напомнено и че всичко, което знае по случая Мейфеър, е строго поверително и не бива да бъде коментирано с никого, дори с Аарън. Това било стандартна практика при «този род» разследвания.
«Ти разбираш естеството на нашия орден - пишеше в комюникето. - Ние не се намесваме в нещата. Ние сме предпазливи. Ние сме наблюдатели. Имаме принципи. Сега имаме работа с безпрецедентна опасност. Трябва да оставиш случая на по-опитните, на Ерих. Аарън знае, че Старшите са засекретили досието. Ти няма да се чуваш вече с него. «
Това последно изречение, тези няколко думи, решиха всичко.
Ти няма да се чуваш вече с него.
Някъде към полунощ, докато метрополията бе притихнала под воя на студената зима, Юри написа отговор до Старшите.
«Установих, че не мога да се откажа от това разследване без колебания. Загрижен съм за Аарън Лайтнър. Не ми се е обаждал от седмици. Искам да се свържа с него. Моля за съвет.»
Към четири сутринта факсът събуди Юри. Отговорът идваше от Амстердам.
«Юри, откажи се от този случай. Аарън е в добри ръце. В ордена няма по-добри разследващи от Ерих Столов и Клемент Норган. И двамата вече са се заели изцяло с този случай. Разследването върви с бързи темпове, някой ден ще научиш цялата история. Дотогава обаче всичко ще остане в тайна. Повече не бива да молиш за разговор с Аарън.»
Повече не бива да молиш за разговор с Аарън.
Юри не можа да заспи. Слезе в кухнята. Тя се състоеше от няколко огромни, пещероподобни помещения, в които се носеше аромат на прясно изпечен хляб. Готвачите работеха само нощем, омесваха хляба и го изпичаха в огромните пещи. Те дори не забелязаха Юри, който си наля малко кафе със сметана и седна на дървената пейка пред огъня.
Той реши, че не е в състояние да се подчини на нареждането на Старшите. Осъзна, че обича Аарън, всъщност че не може да си представи живота си без неговото присъствие.
Ужасно е да установиш, че толкова много зависиш от някого, че щастието ти зависи от някого - че имаш нужда от него, че го обичаш, че не можеш да живееш без него. Юри беше донякъде разочарован от това откровение. Но такива бяха фактите.
Изкачи се по стълбите и се обади на Аарън.
- Старшите ми забраниха да говоря с теб - каза му той.
Аарън беше смаян.
- Идвам - рече Юри.
- Но те могат да те отлъчат - възрази Аарън.
- Ще видим. Ще пристигна в Ню Орлиънс възможно най-скоро.
Юри резервира билет за самолета, събра си багажа и слезе да изчака колата. Антон Маркус отиде при него, разрошен, с тъмносин халат и кожени чехли, очевидно току-що се беше събудил.
- Не можеш да идеш там, Юри - рече му той. - Разследването става изключително опасно. Аарън не може да разбере това.
Той отведе Юри в кабинета си и му каза тихо:
- В нашия свят времето тече различно. В известен смисъл ние сме като Ватикана. Век или два не са твърде дълъг период за нас. Наблюдаваме вещиците Мейфеър от столетия.
- Зная.
- Сега се е случило нещо, което ни изплаши и което не можеше да се предотврати. То представлява огромна опасност за нас, както и за останалия свят. Ти трябва да останеш тук и да очакваш нареждания, да правиш каквото ти се казва.
- Не, съжалявам. Отивам при Аарън - отвърна Юри, стана и излезе от къщата. Дори не помисли повече за това. Не се обърна назад. Не се интересуваше от реакцията на Антон.
Все пак хвърли един последен дълъг поглед за сбогом на метрополията. Когато колата потегли към «Хийтроу», в главата на Юри имаше само една мисъл, нещо като повтарящ се смътен рефрен. Видя отново смъртта на Андрю в хотела в Рим. Видя как Аарън стои срещу него самия и му казва: «Аз съм твой приятел». Видя майка си, умираща в онова сръбско селце.
Не, в него нямаше и най-малко колебание.
Той отиваше при Аарън. Знаеше, че това трябва да стори.
Седем
Ларк беше заспал дълбоко, когато самолетът кацна в Ню Орлиънс. Събуди се и с изненада установи, че хората вече слизат. Стюардесата се усмихваше над него, преметнала палтото му на ръката си. За миг той се почувства объркан, сякаш бе пропуснал нещо много важно, но после се изправи.
Измъчваше го ужасно главоболие, беше гладен и когато вълнението, породено от мистерията около Роуан и нейното дете, се върна в мислите му, то изведнъж придоби очертанията на някакво огромно бреме. Кой разумен човек би могъл да обясни всичко това? Колко бе часът? Осем сутринта. В Ню Орлиънс. Значи у дома беше още шест.