Веднага забеляза белокосия мъж, който го очакваше. Разбра, че това е Лайтнър, още преди да си стиснат ръцете. Много представителен възрастен човек; със сив костюм и прочие, както си му е редът.
- Доктор Ларкин. В семейството има спешен случай. Нито Райън, нито Пиърс можаха да дойдат. Позволете да ви заведа до хотела. Райън ще се свърже с нас при първа възможност. - Същият изискан британски акцент, на който Ларк се бе възхитил при разговора по телефона.
- Радвам се да ви видя, господин Лайтнър. Но трябва да ви кажа, че налетях на един ваш колега в Сан Франциско. Срещата не бе много приятна.
Лайтнър беше откровено изненадан. Тръгнаха заедно през тълпата. Лицето на възрастния мъж изведнъж придоби печално и някак разсеяно изражение.
- Кой може да е бил, не мога да си обясня - рече той с неприкрито раздразнение. Изглеждаше уморен, сякаш не бе спал цялата нощ.
Ларк вече се чувстваше по-добре. Главоболието отминаваше. Мечтаеше си за кафе и кифлички, мислеше да направи резервация за вечеря в «Мястото на Командора» и може би щеше да подремне следобеда. Но после се сети за пробите. Сети се за Роуан. Завладя го доста объркващо вълнение, а заедно с него и неприятното чувство, че се е забъркал в нещо противно, в нещо нередно.
- Хотелът е само на няколко пресечки от «Мястото на Командора» - каза Лайтнър ведро. - Можем да отскочим там тази вечер. Ще се опитаме да убедим и Майкъл да дойде с нас. Случи се нещо… неочаквано. Нещо със семейството на Райън. Иначе и той щеше да бъде тук. Но кой може да е бил този мой колега? Ще ми разкажете ли какво точно стана? Имате ли багаж?
- Не, само тази пътна чанта. Взех си дрехи за една нощувка. - Като повечето хирурзи, Ларк не бе свикнал да става толкова късно. Ако беше в Сан Франциско, в този час вече щеше да влиза в операционната. Затова сега се чувстваше по-добре с всяка крачка.
Продължиха напред, към ярката слънчева светлина навън и множеството таксита и лимузини отвъд стъклените врати. Тук го нямаше онзи ужасен студ. Не, нямаше нищо подобно. Самата светлина бе съвсем различна. По-изобилна. А и въздухът бе някак неподвижен. Приятен.
- Този ваш колега - рече Ларк - се представи като Ерих Столов. Искаше да знае къде са пробите.
- Така ли? - Лайтнър се смръщи леко. Направи жест наляво, към една от лимузините - огромен сив линкълн, който запълзя към тях. Прозорците му бяха черни. Лайтнър не изчака шофьорът да заобиколи и сам отвори вратата.
Ларк с удоволствие се отпусна на мекото сиво кадифе и се премести на седалката в дъното, леко подразнен от миризмата на цигари. Протегна с доволство крака в огромната кола. Лайтнър седна до него и потеглиха. Благодарение на тъмните прозорци в лимузината цареше полумрак и Ларк внезапно се почувства откъснат от външния свят - от движението пред летището и от ярката светлина на утринното слънце.
Колата беше много удобна и бърза.
- Какво точно ви каза Ерих? - попита Лайтнър с преднамерено безизразен глас.
Ларк обаче не се хвана.
- Изпречи се пред мен и настоя да узнае къде са пробите. И то доста грубо. Агресивно и грубо. Не мога да си го обясня. Възможно ли е да се е опитвал да ме сплаши?
- Но вие не му казахте къде са пробите - каза Лайтнър тихо и някак убедено. После погледна през затъмненото стъкло на колата. Вече бяха на голямо шосе и завиваха към магистралата. Градът изглеждаше като всеки друг - с четвъртити къщи в предградията, пустеещи терени, неокосена трева, мотели.
- Е, не, разбира се, че не. Не му казах нищо - отвърна Ларк. - Изобщо не го харесах. Ама никак. Пък и нали ви казах, Роуан ме помоли да запазя това в тайна. Тук съм заради информацията, която пожелахте да ми дадете, и по молба на семейството. Не съм в позиция да предавам тези проби на когото и да било. Всъщност дори не мисля, че ще успея да ги получа обратно от хората, които разполагат с тях в момента. Роуан се изрази съвсем ясно. Тя иска те да бъдат изследвани в пълна тайна на точно определено място.
- В института «Кеплингер» - каза Лайтнър тихо и любезно, сякаш четеше всичко по челото на Ларк. Сините му очи бяха съвсем спокойни. - Мич Фланаган, геният в генетиката, човекът, който е работил с Роуан, преди тя да се откаже от изследователската работа.
Ларк не каза нищо. Колата се носеше безшумно по надлеза. Сградите вече бяха повече, а тревата - още по-избуяла.
- Щом знаете, защо тогава онзи тип ме разпитваше? - попита Ларк. - Защо се изпречи на пътя ми и се опита да ме принуди със сила да му кажа това? А вие как разбрахте, между другото? Интересно. Кои изобщо сте вие? И това ми се ще да разбера.
Лайтнър гледаше настрани, разтревожен и някак натъжен.