Щеше да се наложи да пазарува, но това не беше лошо. Лайтнър вече бе взел ключа от апартамента, приготвен за него, а Ларк бе готов за закуската.
«Да, Роуан се страхуваше точно от това», реши той. Тя дори беше казала нещо в този смисъл. Дали това нещо може да се размножава…
Разбира се, тогава той нямаше как да знае за какво му говори, но тя разбираше много добре. Ако беше някой друг, можеше и да предположи, че е просто стресната, че говори безсмислици. Но не и когато ставаше дума за Роуан Мейфеър.
Сега обаче бе твърде гладен, за да мисли повече по този въпрос.
Осем
Нямаше навик да говори по телефона, когато се случеше да вдигне слушалката. Обикновено я слагаше до ухото си, а щом отсреща заговореха и тя чуеше познат глас, решаваше дали да отговори.
Райън знаеше това и веднага щом чу мълчание, рече:
- Евелин, случило се е нещо ужасно.
- Какво, сине? - попита тя, обръщайки се към него необичайно сърдечно. Гласът и? звучеше някак немощно, нетипично за нея.
- Открили са Джифорд на брега в Дестин. Казаха, че… - Гласът му секна, не можеше да продължи. После Пиърс, синът му, взе слушалката и каза, че тръгват натам. Райън отново се върна на телефона и и? нареди да остане при Алисия, защото тя сигурно ще откачи, когато научи.
- Да, разбирам - отвърна Древната Евелин. И наистина разбираше. Джифорд не беше просто пострадала. Джифорд беше мъртва. - Ще намеря Мона - рече тя тихо. Не беше сигурна дали Райън я чу.
Той каза нещо неясно и объркано, че ще и? се обади, че Лорън ще каже на «семейството». После затвори. Древната Евелин остави слушалката и тръгна към дрешника, като се подпираше на бастуна си.
Тя не обичаше много Лорън Мейфеър, защото беше арогантна, стерилна, ледена бизнес дама от най-лошия сорт, която предпочиташе документите пред хората. Но се радваше, че се е заела да съобщи на всички. Нямаше обаче да каже на Мона. А Мона трябваше да знае.
Мона беше в къщата на Първа улица. Древната Евелин беше сигурна в това. Вероятно търсеше грамофона и красивите перли.
Древната Евелин още вечерта разбра, че Мона я няма, но никога не се притесняваше за нея. Мона правеше онова, което всички преди нея бяха искали да правят. Тя щеше да вземе от живота онова, което нито баба и?, Лаура Лий, нито майка и? Сиси, нито самата Евелин бяха успели да вземат. Нито Джифорд.
Джифорд мъртва. Не, това не можеше да бъде. Защо не усетих нищо, когато се е случило? Защо не чух гласа и??
Сега обаче трябва да се върне към належащите неща. Застана насред коридора. Чудеше се дали трябва сама да потърси Мона, да тръгне по неравните улици и тротоари, по които можеше да падне, но всъщност никога не е падала. Сега вече, с излекуваните си очи, можеше да го направи.
Преди година нямаше да посмее да слезе до центъра, но младият доктор Роудс бе премахнал катаракта от очите и? и сега тя виждаше така добре, че изумяваше околните. Но само ако решеше да им каже какво е видяла, което не правеше често.
Древната Евелин знаеше много добре, че няма смисъл от приказки. Тя не говореше от години. Хората правеха каквото си искат. Така или иначе, нямаше да и? позволят да разкаже на Мона своята история, а тя бе потънала в спомените от ранните си години и вече не изпитваше нужда нито да ги разказва, нито да ги обяснява.
Беше разказала всичко на Алисия и Джифорд - и каква полза от това? В какво се бе превърнал животът им? Всъщност за Джифорд той дори вече бе свършил!
Отново и? се стори, че това не може да е вярно. Джифорд не можеше да е мъртва. «Да, Алисия ще откачи. Мона също. И аз, когато най-сетне го проумея.»
Влезе в стаята на Алисия. Тя спеше, свита в леглото като дете. През нощта бе изпила половин бутилка уиски като приспивателно. Това пиене щеше да я убие. «Алисия трябваше да умре», помисли си Древната Евелин. Та нали тя беше сбърканата, съсипаната.
Вдигна завивката върху раменете и? и излезе от стаята. Слезе бавно по стълбището, много, много бавно, като внимателно изследваше всяка нишка от килима с гумения връх на бастуна си. Сновеше с него наляво-надясно, за да се увери, че нищо няма да я препъне. Беше паднала на осемдесетия си рожден ден. Това бе най-неприятното нещо, което и? се бе случвало, откакто остаря. Лежа на легло, докато бедрото и? заздравя. Но пък сърцето и? беше в добра форма, доктор Роудс каза, че ще доживее до сто години.
Той дълго спори с роднините и?, които твърдяха, че е твърде стара за операция на очите. «Тя ще ослепее, не разбирате ли? Аз мога да върна зрението и?. А и умственото и? състояние е отлично.»