Умственото състояние - този израз и? хареса и дори го каза на лекаря.
«Защо не говорите с тях? - попита я той в болницата. - Нали знаете, че ви мислят за слабоумна старица.»
Тя се смя много дълго.
«Ами аз съм си такава - рече. - Пък и онези, на които ми харесваше да говоря, вече ги няма. Остана само Мона. Но през повечето време ми говори предимно тя.»
Как се бе смял лекарят на тези думи.
Древната Евелин започна да говори все по-малко. Истината бе, че не би проговорила на никого, ако не ставаше дума за Жулиен.
Единственото, което искаше да направи, е някой ден да разкаже на Мона за Жулиен. Може би днес. Тази мисъл я порази. Да каже на Мона. Грамофонът и перлите бяха в онази къща. Сега Мона можеше да ги вземе.
Тя спря пред поставката за шапки с огледало в нишата. Беше доволна; да, готова да излезе навън. Беше спала с топлата си габардинена рокля, подходяща за мекото време навън. Пък и изобщо не се беше измачкала. Толкова лесно беше да спи седнала, с изправен гръб, с кръстосани на коленете ръце. Слагаше носна кърпа на тапицираната облегалка на стола, под бузата си, в случай че нещо потече от устата и?. Но по кърпата рядко имаше петна. Можеше да я ползва дълго.
Нямаше шапка, бяха минали години от последното и? излизане - като се изключи сватбата на Роуан Мейфеър - и тя не знаеше какво бе направила Алисия с шапките и?. На сватбата със сигурност беше с шапка и ако се помъчеше, дори щеше да си спомни точно с коя, вероятно със сивата със старомодния воал. Или пък беше с розови цветя. Но може и да я е сънувала. Самата сватба не и? изглеждаше съвсем реална.
Не, не можеше да изкачи отново стълбите, за да търси шапка, а тук в задната стаичка нямаше. Пък и косата и? беше добре фризирана. От години я носеше силно тупирана. Усещаше, че усуканият кичур на тила и? не се е разхлабил, фибите си бяха на местата. Косата и? образуваше нещо като голям бял ореол около лицето. Никога не съжали, че е побеляла. Не, не и? трябваше шапка. А ръкавици вече нямаше, пък и никой нямаше да и? купи.
На сватбата на Роуан Мейфеър онази ужасна Лорън Мейфеър бе казала, че вече никой не носи ръкавици, сякаш това имаше значение. Но вероятно беше права.
Ръкавиците не и? липсваха чак толкова. Тя си имаше брошки. Пък и чорапите и? изобщо не се бяха усукали. Връзките на обувките и? бяха вързани. Вчера Мона ги бе завързала много здраво. Така че бе готова да излезе. Не погледна лицето си в огледалото. Вече не го правеше, защото то не беше нейното лице, а нечие чуждо сбръчкано старо лице, с дълбоки вертикални бръчки, много тъжно, много студено, с увиснали клепачи и надиплена кожа. Веждите и брадичката и? вече бяха загубили контурите си.
Предпочиташе да мисли за пътя, който и? предстоеше. Очакваше го с удоволствие, харесваше и? мисълта, че сега Джифорд вече я няма и ако тя падне или я блъсне кола, или пък се изгуби, истеричната и? внучка няма да прави сцени. Беше и? хубаво, че вече е свободна от любовта и? - сякаш някаква врата към света отново се бе отворила широко пред нея. Мона също щеше да усети това след време, това облекчение, това освобождение. Но не веднага.
Тръгна по дългия висок коридор и отвори предната врата. Беше минала година, откакто слезе по стълбите пред входа, като се изключеше сватбата, пък и тогава някой я носеше. Вече нямаше перила, за които да се хване. Стълбчетата бяха изгнили преди доста години, а Алисия и Патрик не бяха направили нищо по въпроса, освен да ги изкъртят и да ги хвърлят под къщата.
«Моят прапрадядо е построил тази къща! - беше обявила Евелин. - Той сам постави тези парапети, избра ги по каталог. А вижте сега в какво позволихте да се превърнат.» Майната им на всички.
«Майната му и на него», помисли си тя. Колко го мразеше само - тази огромна сянка, надвиснала над детството и?, беснеещият Тобиас, който я стискаше за ръката и съскаше в ухото и?: «Вещица, вещица, виж, белязана си». После извиваше малкия и? шести пръст, но тя никога не му отговаряше, мразеше го тихо. Никога не му каза и дума през целия си живот.
Къщата започваше да се руши, което бе по-важно от това дали си мразил човека, който я е построил. Та осъществяването на този проект бе единственото добро дело на Тобиас Мейфеър. Фонтевро, някогашната им красива плантация, бе потънала в блатото, или поне така и? казваха, когато настояваше да я заведат да я види. «Заливът погълна старата къща!» А може и да я лъжеха. Дали да не идеше дотам да провери.
Не, това не беше възможно. Но къщата на Амелия стрийт още я имаше - красива и огромна на своя ъгъл на авенюто - и нещо трябваше да се направи за нея…
С парапет или без парапет, тя щеше да слезе по стълбите с бастуна си, особено сега, когато вече виждаше добре. Справи се с лекота и тръгна по пътеката към желязната врата. Отвори я. Представете си само. Излизаше от къщата за първи път от години.