- Щях да ти ги подаря, патенце - бе казала Стела за перлите. - Знаеш, че искам да го направя, но Карлота ще вдигне голяма кавга! Тя ми постави ултиматум - не мога да раздавам наследствени бижута и други такива! Ако някога разбере за виктролата - че Жулиен е дал грамофона на теб - ще ти го вземе. Тя си е същински бирник. Това трябва да работи в ада, сигурна съм, че никой няма да успее да се измъкне от чистилището по погрешка, всеки ще получи своя дял от пламъците и сярата. Тя е звяр. Може и да не се видим скоро, патенце, може да избягам с онзи мъж от Таламаска в Англия.
- Нищо добро няма да излезе от това! - каза Евелин. - Страх ме е.
- Танцувай тази вечер. Забавлявай се, хайде. Не можеш да носиш моите перли, ако не танцуваш.
Това бе последният им разговор. О, какъв ужас бе да гледа как кръвта и? се разлива по гладкия под.
След време Евелин бе отговорила на Карлота, че перлите наистина са били у нея, но тя ги е оставила в къщата онази нощ. Повече не отговаряше на никакви въпроси, свързани с тях.
През десетилетията и други я питаха за това. Дори Лорън дойде по едно време и попита:
- Тези перли са безценни. Не помниш ли какво стана с тях?
Дори младият Райън, любимият на Джифорд, любим и на нея самата, дори той бе принуден да повдигне тази неприятна тема.
- Древна Евелин, леля Карлота няма да се примири за тези перли. - Добре поне, че Джифорд не си каза мнението, въпреки че изглеждаше доста нещастна.
Е, ако не беше заради Джифорд, безценните перли щяха да си останат в стената завинаги. Джифорд, Джифорд, Джифорд, госпожица Порядъчност, госпожицата, която си вреше носа навсякъде! Но перлите пак бяха в стената, нали така? Това беше хубавото. Точно сега те пак бяха в стената.
Още една причина да продължи напред, да върви бавно, да върви уверено. Перлите също бяха горе и сигурно трябваше да бъдат дадени на Мона, защото Роуан Мейфеър беше изчезнала и можеше да не се върне.
Колко много от къщите по този дълъг булевард бяха изчезнали. Тъжно, наистина тъжно. Какво можеше да замени една великолепна къща, с красиви орнаменти, весели капаци и овални прозорци? Не и това, не и тези жалки сгради от цимент и лепило, тези отвратителни малки квартирки, построени за средната класа, сякаш тя се състоеше предимно от глупаци.
Виж, Мона разбираше това. Веднъж бе казала съвсем равнодушно, че модерната архитектура е истински провал. Трябва само да се огледаш наоколо, за да го разбереш. Затова хората обичат старите къщи.
- Сигурно знаеш, Древна Евелин, че вероятно от 1860-а до 1960-а са построени и съборени най-много къщи в цялата история на човечеството. Помисли само за градовете в Европа. Къщите в Амстердам датират още от седемнайсети век. А след това си представи Ню Йорк. Почти всяка постройка на Пето авеню е построена наскоро; почти няма къща, която да е останала на тази улица от миналия век. Може би само сградата «Фрик», за друга не мога да се сетя. Разбира се, аз съм била в Ню Йорк само с Джифорд, а тя не си пада много по разглеждане на стари сгради. Тя си мисли, че отиваме там да пазаруваме, и това и правим.
Евелин се бе съгласила, въпреки че не го каза. Всъщност Евелин бе съгласна с Мона по всички въпроси, макар че никога не го показваше.
Мона разговаряше с нея много преди компютърът да я завладее напълно. Използваше прабаба си като резонатор и Древната Евелин никога не трябваше да и? казва каквото и да било. Мона можеше да води дълги разговори сам-самичка и да преминава с огромен плам от една тема на друга. Мона беше нейното съкровище и сега, когато Джифорд вече я нямаше, тя щеше да разговаря с Мона. Вече можеха да си стоят сами и да слушат грамофона. И да вземат перлите. Да, тя щеше да ги сложи на врата на Мона.
Ето го отново - това извратено, ужасно облекчение. Нямаше я вече Джифорд, с изтерзаната си физиономия, изплашените очи, с шепненето за съвест и порядъчност. Нямаше я вече Джифорд да гледа със смъртен ужас разрухата на Алисия, нямаше я вече Джифорд да надзирава всички тях.
Беше ли се променил булевардът? Да, тя със сигурност скоро щеше да стигне до ъгъла с Вашингтон, но тук имаше толкова много нови сгради, че и? беше трудно да се ориентира.
Животът беше станал много шумен. Животът беше станал груб. Боклукчийските коли ревяха силно, докато поглъщаха лакомо сметта. Камиони тракаха по улицата. Човекът, който продаваше банани, вече го нямаше, сладоледаджията също. Вече не минаваха коминочистачи. Старата жена не излизаше да продава боровинки. Лаура Лий умря в мъки. Деидре полудя, а после дъщеря и?, Роуан, си дойде у дома и закъсня само с ден да види майка си жива. А онзи ужас, който се случи на Коледа и за който никой не искаше да говори… Роуан Мейфеър беше изчезнала.