Джифорд нямаше да бъде погребана там, о, не. Джифорд щеше да бъде погребана в Метаир. При «Мейфеър от кънтри клуба». Винаги ги наричаше така, дори по времето на Кортланд, а не започна ли точно той да нарича така децата си? Кортланд, който веднъж бе прошепнал в ухото и?: «Дъще, обичам те!», така бързо, че останалите Мейфеър от кънтри клуба да не го чуят.
Джифорд, скъпа моя.
Тя си представи Джифорд с нейния хубав червен вълнен костюм и бялата блуза с мека копринена панделка на врата. Джифорд носеше ръкавици, но само когато шофираше. Слагаше ги много внимателно. Да, бяха кожени, с цвят на карамел. Сега изглеждаше по-млада от Алисия, въпреки че не беше. Но се грижеше за себе си, поддържаше се, обичаше хората.
- Не мога да остана за Марди Грас тази година - каза им тя. - Просто не мога. - Бе дошла да им съобщи, че заминава за Дестин.
- Е, надявам се, че не очакваш да приема всички тук! - изкрещя в отговор Алисия. Беше в паника. Хвърли ядосано списанието на верандата. - Не, не мога. Не мога аз да обера всичко. Не, няма. Ще заключа къщата. Не съм добре. А баба Евелин само си седи ли, седи. Къде е Патрик? Не, трябва да останеш тук и да ми помогнеш. Защо не направиш нещо с Патрик? Не знаеш ли, че вече пие от сутринта? Къде е Мона? По дяволите, Мона е излязла, без да ми каже. Винаги го прави. Някой трябва да обуздае това момиче. Намерете ми Мона! Ще заковеш ли проклетите прозорци, преди да тръгнеш?
Джифорд запази спокойствие.
- Тази година всички ще отидат на Първа улица, Сиси. От теб не се иска нищо, без значение какво си си наумила.
- О, как може да си толкова зла. Нима дойде тук, за да ми кажеш това? Ами Майкъл Къри? Казват, че едва не умрял в деня на Коледа, мога ли да попитам защо ще дава парти? - Алисия вече трепереше от раздразнение и яд пред лудостта на живота, пред липсата на логика в нещата, от угрозата, че някой може да очаква нещо от нея. Все пак нали тя се самоубиваше малко по малко само и само да се предпази от това, от всички отговорности, които някога ще и? се наложи да поеме? Колко още алкохол да изпие?
- Значи тоя Майкъл Къри едва не се удави и какво пра ви? Организира парти? Не знае ли, че жена му изчезна! Тя може и да е мъртва! Що за човек е тоя откачен! А и кой, по дяволите, му каза, че може да живее в тази къща! Какво ще правят сега със завещанието! Ами ако Роуан Мейфеър не се върне никога! Върви, върви в Дестин. Защо да ти пука? Остави ме тук. Няма значение! Върви по дяволите!
Напразен гняв, напразни думи, неискрени, винаги неискрени. Имаше ли случай Алисия да е говорила направо или пък честно през последните двайсет години? По-скоро не.
- Те искат да се съберат на Първа улица, Сиси, това не е моя идея. Аз заминавам. - Гласът на Джифорд бе така тих, че Алисия дори не я чу. Това бяха последните думи, които щеше да чуе от сестра си. О, скъпа моя, скъпа моя, наведи се да ме целунеш отново, целуни ме по бузата, подръж ми ръката, дори и с тези меки кожени ръкавици, обичах те, милата ми, моето внуче, каквото и да говорех. Наистина, обичах те.
Джифорд.
Колата на Джифорд потегли, а Алисия излезе на верандата и започна да проклина. Боса и гола. Ритна списанието.
- Е, значи тя просто си тръгна. Просто си тръгна. Не мога да повярвам. Просто си тръгна. Какво се очаква да направя сега?
Древната Евелин не каза и дума. Да говориш на пияница, е все едно да пишеш по вода. Думите се разтварят в празнотата, в която пияницата чезне. Нима пияните не са по-зле дори от призраците?
Джифорд все се опитваше. Джифорд беше Мейфеър. Джифорд беше обичана, да, тормозеха я, но я обичаха.
Малко момиченце със съвест, застанало пред библиотеката.
- Но можем ли просто така да вземем тези перли?
Обречено бе това поколение - децата Мейфеър във време на наука и психология. По-добре да бяха живели във времето на кринолините, каляските и магиите. Нашето време изтече. Жулиен го знаеше.
Но Мона не бе обречена, нали? Тя беше съвременна вещица, в крак с времето. Мона, седнала пред компютъра, дъвче дъвка и пише по клавиатурата по-бързо от всеки във вселената.
- Ако имаше олимпиада по писане на компютър, аз щях да я спечеля. - А и всичките онези схеми и графики на екрана. - Виж. Това е родословното дърво на Мейфеър. Знаеш ли какво открих?
Жулиен бе казал, че изкуството и магията накрая ще победят. Беше ли компютърът изкуство и магия? Дори сиянието на екрана в тъмното и онази малка гласова кутийка в него, която Мона бе програмирала да казва със зловещ равен глас: «Добро утро, Мона. Говори твоят компютър. Не забравяй да си измиеш зъбите.» Беше направо плашещо да видиш как стаята на Мона оживява в осем сутринта и компютърът говори, кафеварката гъргори и свисти, микровълновата фурна започва да подгрява кифлите с едно малко избибитване, а телевизорът започва да предава новините по Си Ен Ен.