- Обичам да научавам веднага новините - каза Мона. Момчето, което разнасяше вестниците, се бе научило да хвърля «Уолстрийт Джърнъл» чак на верандата на втория етаж, пред нейния прозорец.
Мона, да намери Мона.
Да намери Мона, вървеше по «Честнът». Беше стигнала толкова далеч.
Бе време да прекоси Вашингтон авеню. Трябваше да пресече на светофара, но тогава може би нямаше да види Жулиен. Всичко се нареждаше. Сутринта беше тиха и безлюдна, спокойна. Дъбовете превръщаха улицата в катедрала. Ето я и старата пожарна, някак изоставена. Бяха ли си отишли пожарникарите? Но тя беше извън нейния маршрут. Трябваше да тръгне надолу по «Честнът», а там тротоарите бяха хлъзгави, имаше камъни. Може би е най-добре да върви по самата улица, покрай паркираните коли, както правеше преди години. По-добре, отколкото да се подхлъзне и да падне. По тези улици колите се движеха бавно.
Ето го - зелен и красив като Рая. Гардън Дистрикт.
Колите я изчакаха да стигне до тротоара и после профучаха шумно зад гърба и?. Да, ще поеме по улицата. Дори тук имаше боклук от Марди Грас. Срамота!
Защо никой не бе излязъл да помете тротоара? Изведнъж се натъжи, че сама не бе сторила това тази сутрин, както възнамеряваше. Бе решила да излезе навън. Обичаше да мете. Отнемаше и? цяла вечност. Алисия слизаше и крещеше: «Влизай вътре!», но тя метеше ли, метеше.
- Госпожице Евелин, но вие метете вече от часове - казваше Патриша.
Да, защо не? Нима листата спират дори за миг да падат? Винаги когато наближаваше Марди Грас, тя си мислеше колко ще е хубаво да мете след това. Толкова много боклук. Ще мете, мете.
Само че тази сутрин нещо и? попречи да вземе метлата. Какво беше то?
Гардън Дистрикт беше съвсем тих. Сякаш никой не живееше тук. На шумния булевард беше по-добре. На булеварда никога не си сам; дори късно през нощта прозорците светят и хвърлят весело жълто сияние към витрините. Можеш да излезеш и в най-студените и мрачни утрини, да застанеш на ъгъла и да гледаш как минават колите или как пресича някой пешеходец, или пък как някоя кола пълзи съвсем бавно, защото в нея има млади хора, които се смеят и си говорят, потайни, но щастливи.
Тя продължаваше да върви. И тук бяха разрушили някои от старите къщи. Вероятно наблюденията на Мона бяха истина… за какво се отнасяха - май нещо за архитектурата. Да, поразителна липса на въображение. Конфликт между наука и въображение. «Недоразумение - бе казала Мона - при връзката между форма и функция.» Някои форми успяват, други се провалят. Всичко е форма. Мона бе казала това. Мона щеше да обикне Жулиен.
Излезе на Трета улица. Оставаше и? още малко. Тези улички се пресичаха бързо. Тук нямаше никакво движение и хората още не се бяха събудили. Тя вървеше сигурно по асфалта, който искреше на слънцето. По него нямаше коварни цепнатини, нито дупки.
Жулиен, защо не се върнеш? Защо не ми помогнеш? Защо все се шегуваш? Господи, Жулиен. Сега мога да пусна грамофона в библиотеката. Никой вече не може да ме спре, освен Майкъл Къри, този сладък мъж, и Мона. Мога да пусна грамофона и да изрека името ти.
О, какъв хубав аромат, цъфнал лигуструм. Беше го забравила. Господи, ето я и къщата, какъв цвят само. Не я беше виждала така цветна, така ярка, сиво-виолетова, със зелени капаци, а оградата отново чисто черна.
О, тя беше реставрирана! Колко хубаво нещо е сторил Майкъл Къри.
А там, на горната веранда стоеше той и я гледаше. Майкъл Къри. Да, той беше.
Облечен с много намачкана пижама и отворен халат. Пушеше цигара. Приличаше на Спенсър Трейси, едър ирландец, груб, само дето косата му беше черна. Хубав мъж с гъста черна коса. Очите му сини ли бяха? Така изглеждаше.
- Здравей, Майкъл Къри - каза тя. - Дойдох да те видя. Трябва да говоря с Мона Мейфеър.
Господи, как се стресна само. Колко притеснен изглеждаше. Но тя пропя ясно и звънко:
- Знам, че Мона е вътре. Кажи и? да излезе.
Ето я и нея, съненото и? момиче, с бяла нощница, прозява се и се протяга както правят децата, сякаш никой не ги държи отговорни за нищо.
Те стояха там, сред върховете на дърветата зад черните перила и в този миг Евелин разбра какво се е случило - бяха спали заедно. Господи боже, Джифорд и? бе споменала, че Мона е «тръгнала по пътя», така да се каже, че трябва да бъде надзиравана, че това дете изобщо не търси грамофона, а някой, който много прилича на ирландските момчета на Мери Бет. Съпруга на Роуан Мейфеър, Майкъл Къри.