Изведнъж и? се дощя да се смее ли, смее.
Както би казала Стела: «Какъв скандал!».
Но Древната Евелин беше уморена. Стискаше черната пречка на оградата и щом сведе глава, с облекчение чу, че голямата входна врата се отваря и нечии боси крака шляпат по верандата. Не можеше да сбърка тази лека походка. Чак когато видя Мона да стои там, осъзна какво трябваше да и? съобщи.
- Какво има, Древна Евелин? - попита тя. - Какво се е случило?
- Ти нищо ли не видя, дете? Не я ли чу да вика името ти? Помисли си, скъпа моя, преди да ти кажа. Не, не е майка ти.
Малкото личице на Мона като че се сгърчи и се обля в сълзи. Тя отвори портата, като бършеше очите си с опакото на ръката.
- Леля Джифорд! - изпищя тя. Беше така крехка, така млада, така различна от Мона Силната, Мона Гения. - Леля Джифорд! А аз бях толкова доволна, че не е тук.
- Не си виновна ти, скъпо дете - каза Евелин. - Кръв в пясъка. Станало е тази сутрин. Може би не е страдала. Може би точно сега е на небето и ни гледа, и се чуди защо сме тъжни.
Майкъл Къри стоеше на върха на мраморното стълбище, халатът му вече бе затворен, дори бе обул чехли. Ръцете му бяха в джобовете, а косата му беше сресана.
- О, този млад мъж не е болен - каза Евелин.
Мона се разплака, взираше се безпомощно ту в нея, ту в румения тъмнокос мъж на верандата.
- Кой каза, че умирал от сърце? - попита Древната Евелин, като гледаше как той слиза по стълбите. Пресегна се и го плесна по ръката. - Нищо му няма на този млад здравеняк!
Девет
Той ги помоли да се съберат в библиотеката. Малкият кафяв преносим грамофон беше в ъгъла, както и прекрасният дълъг наниз перли и пакетът със снимки на Стела и Древната Евелин от времето им заедно. Но не за това искаше да говори сега. Щеше да говори за Роуан.
Мона беше щастлива, че тези неща се бяха намерили, много щастлива насред мъката си по Джифорд. Но Мона не беше негова грижа. Той страдаше заради стореното с нея. Всъщност в един момент страдаше, а в следващия се замисляше за други неща. Два месеца бяха минали и той бе живял в тази къща като един от нейните призраци. Но сега с това беше свършено, щеше да потърси жена си.
Току-що се бяха върнали от къщата на Райън след два часа пиене и приказки след погребението на Джифорд. Бяха се върнали заради този разговор и просто за да останат още малко заедно, да поплачат за Джифорд, сякаш това беше някакъв семеен обичай.
По време на снощното бдение и днешното погребение той бе гледал с изумление лицата им, докато му стискаха ръката, докато му казваха, че «изглежда много по-добре», докато си шушукаха за него. «Вижте Майкъл! Върна се от мъртвите.»
От една страна беше този ужасен удар със смъртта на Джифорд - перфектната съпруга и майка, лишена от живот, оставила един прекрасен съпруг и талантлив адвокат и три изключителни деца. А от друга, шокът, че Майкъл беше добре, че легендарният изоставен съпруг и последната мъжка жертва на завещанието Мейфеър всъщност не чезне от мъка. Майкъл беше добре. Беше станал, беше се облякъл, дойде със собствената си кола на погребението. Не се задъхваше, нито му се завиваше свят, нито му се гадеше.
Двамата с доктор Роудс се бяха скарали заради лекарствата във фоайето на погребалния дом и Майкъл излезе победител. Не очакваше никакви лоши обрати. Беше изпразнил шишенцата, по-късно щеше да провери етикетите. По-късно щеше да разбере какво точно е пил, но не сега. Вече не му прилошаваше. Сега имаше работа за вършене.
Мона все беше някъде в ъгълчето на зрението му, взираше се в него и от време на време прошепваше: «Нали ти казах». Мона, с леко пълните бузи и съвсем бледи лунички, с дългата червена коса. Никой никога не би нарекъл такава червена коса морковена. Всички се обръщаха и се взираха в нея.
А после и тази къща. Как да опише какво се случваше с нея? Тя отново бе оживяла. В мига, в който се събуди до Мона, той позна старата тревога - от нещо невидяно, но присъстващо, от нещо, което наблюдаваше. Къщата проскърцваше като преди и изглеждаше като преди. После, разбира се, дойде мистериозната история с музиката в салона и онова, което бе сторил с Мона. Нима дарбата му да вижда невидимото се бе върнала?
С Мона не бяха разговаряли за случилото се. Еужения също не бе казала и дума. Горката старица. Със сигурност го смяташе за изнасилвач и чудовище. Технически той беше и двете, но явно го беше преодолял. Никога обаче нямаше да я забрави, така реална, така позната, застанала обвинително пред малкия портативен грамофон, който изглеждаше точно като онзи, който по-късно извадиха от тайника в библиотеката.