Те изглеждаха перфектно дори сега - Райън със загорялата си кожа и гладката бяла коса, а очите му - непроницаеми и сини. Пиърс, синът, който всеки на света би искал - умен, благовъзпитан и явно съсипан от смъртта на майка си. Изглеждаше невъзможно да се случи подобно нещо; те със сигурност трябваше да са застраховани срещу това. Какво беше смъртта за Мейфеър от кънтри клуба, както се изразяваше Беа? Бе повече от любезно от тяхна страна да се съгласят да дойдат.
Но Майкъл не можеше да остане за това събиране. Наистина не можеше. Беше изгубил твърде много време. Бе живял в тази къща като призрак, откакто се върна от болницата. Дали точно смъртта на Джифорд, случайна, ужасна и напълно несвързана с всичко това, го извади от ступора? Знаеше, че не е така. Беше Мона.
Е, сега ще се съберат и той ще обясни, че трябва да предприеме нещо по въпроса с Роуан, че вече е събрал багажа си и е готов да замине.
Трябваше да разберат. Беше лежал под покрова на някакво проклятие, като спящата красавица, поразен право в сърцето от изчезването и?. Беше се провалил.
Медальонът. Джифорд го бе открила до басейна преди известно време, може би дори в деня на Коледа, Райън не беше сигурен кога точно. Запазила го с намерението да го даде на Майкъл, но се страхувала да не би да го разстрои. Била сигурна, че медальонът е негов. По него имало кръв. А ето го сега тук, почистен и лъскав. Изпаднал от чантичката и?, когато Райън започнал да рови из нея. Малък печален разговор, не повече от няколко секунди, в хладния мраморен мавзолей, докато обедното слънце го огряваше, а стотици хора очакваха да стиснат ръката на Райън. «Джифорд би искала да ти дам това без повече забавяне.»
Какво време имаше изобщо да чувства вина за малката червенокоска, която бе спала в прегръдките му и която каза: «Хвърли тези лекарства. Не ти трябват».
Той задържа вратата отворена, за да влязат в библиотеката.
- Заповядайте - каза им с неизменното странно чувство, както винаги когато трябваше да се държи като господар в тази къща, тяхната къща. Покани с жест Райън, Пиърс и Аарън да седнат пред писалището, а той зае обичайното си място зад него. Видя, че Пиърс гледа малкия грамофон и дългия наниз перли, но щяха да стигнат до тях по-късно.
- Вижте, знам колко ужасно е това - каза Майкъл на Райън. Някой трябваше да започне този разговор. - Днес ти погреба жена си и сърцето ме боли за теб. Ще ми се да можех да изчакам. Всичко трябва да почака, но аз трябва да говоря за Роуан.
- Разбира се - рече Райън веднага. - Затова дойдохме, да ти кажем какво знаем. Не е много, обаче.
- Разбирам. Не успях да измъкна и думичка от Рандъл или Лорън. Те казват само: «Говори с Райън, Райън знае всичко». Затова те поканих да дойдеш тук и да ми кажеш какво става. Аз бях като в кома. Трябва да намеря Роуан. Вече си приготвих багажа и съм готов да замина.
Райън изглеждаше изумително спокоен, сякаш бе превключил някакъв вътрешен ключ на «бизнес поведение». В държанието му нямаше нито горчивина, нито негодувание. Пиърс обаче още изглеждаше съсипан и неутешим. Майкъл не можеше да прецени дали бе чул думите му, дали изобщо осъзнаваше, че е тук.
Аарън също беше опустошен от смъртта на Джифорд. Беше взел Беа под крилото си и я успокояваше по време на целия ритуал в обредния дом, на гробището и пред гробницата. Беше изморен и съсипан, явно нещастен и никакво британско благоприличие не можеше да скрие това. А освен това бе помогнал и за Алисия, която изпадна в истерия и най-сетне бе прибрана в клиника. Той бе стоял до Райън, който съобщи на съпруга и?, че Алисия е болна и недохранена и има нужда от грижи, а той се опита да го удари. Беа вече не криеше все по-нарастващата си привързаност към Аарън; бе открила мъж, на когото може да се разчита, каза тя на Майкъл, докато пътуваха към дома.
Но сега всички разчитаха на Райън Мейфеър, адвоката, който уреждаше всичко за всички - а вече нямаше до себе си Джифорд, която да спори с него, да вярва в него, да му помага. А той вече се бе върнал на работа. «Още не може да осъзнае целия ужас, още е твърде скоро, за да е наистина уплашен», помисли си Майкъл.
- Трябва да вървя - каза той. - Това е положението. Какво трябва да знам? Къде отивам? Какви са последните новини от Роуан? Какви са най-сигурните следи?
Настана тишина. Мона влезе в стаята, над дългите и? къдрици се спускаше бяла панделка. Беше облечена с проста бяла памучна рокля, съвсем уместно облекло за деца във време на траур. Тя затвори вратата зад себе си. Не каза нищо, а и никой не я погледна, никой като че не я забеляза, нито пък обърна внимание, че тя седна на коженото кресло до отсрещната стена и се втренчи през стаята в Майкъл. Той не можеше да я спре, а и всъщност това нямаше значение. Тук не ставаше нищо, което тя да не знаеше или пък да не можеше да узнае. А и вече бяха свързани от общата си тайна. Детето го очароваше също толкова, колкото и го караше да се чувства виновен. Тя беше отговорна за неговото възстановяване и за това, което бе решил да направи сега.