- Какво е това? - каза той. - Да не би някой да е влязъл през прозореца?
- Опита се - отвърна тя. Гласът и? бе натежал от съня. - Усещаш ли миризмата? - Обърна се да го погледне и преди той да отговори, започна да се облича.
Майкъл отиде до прозореца и веднага затвори зелените капаци. Отсрещният ъгъл беше пуст или толкова тъмен под дъбовете, че не се виждаше има ли някой там. Живачната улична лампа приличаше на пълна луна в короните на дърветата. Майкъл свали прозореца и го залости. Трябваше да го държи заключен! Беше бесен.
- Усещаш ли миризмата? - настоя Мона. Вече се беше облякла. В стаята бе съвсем тъмно след затварянето на прозореца, тя се приближи до Майкъл и обърна гръб да и? върже пояса.
- По дяволите, кой беше? - Колосаната дреха беше приятна на допир. Той върза пояса, доколкото можа. Опита се да направи хубава панделка. Мона се обърна и се втренчи в прозореца.
- Значи не долови миризмата, така ли? - Мина покрай него и се втренчи в процепа между капаците. После поклати глава.
- А ти не го ли видя? - Майкъл вече мислеше да хукне навън, да обиколи градината и цялата пресечка, да спре всеки непознат, да претърси цялата «Честнът» и после Първа, докато не открие някой съмнителен човек.
- Къде ми е чукът? - продължи той.
- Чук ли?
- Не ми трябва пистолет, скъпа. Чукът винаги ми е вършил работа. - Той тръгна към килера в коридора.
- Майкъл, той си отиде отдавна. Отиде си, когато се събудих. Чух го да бяга. Не мисля… Не знам дали е бил наясно, че тук има някой.
Майкъл се върна. Нещо бяло сияеше на тъмния килим. Панделката и?. Той я вдигна, а Мона я взе разсеяно и я сложи на главата си, без да се поглежда в огледалото.
- Трябва да вървя - каза тя. - Да видя майка си. Трябваше вече да съм отишла при нея. Сигурно се е уплашила до смърт, че е в болница.
- Съвсем нищо ли не видя? - настоя Майкъл. Вървеше след нея по коридора.
- Долових миризмата - отвърна тя. - Мисля, че тя ме събуди, а после чух и шум откъм прозореца.
Колко спокойна беше. А той изгаряше от гняв.
Майкъл отвори вратата и излезе пръв от къщата, стигна до желязната порта. Всеки можеше да се е скрил тук, зад дъбовете, от другата страна на улицата, зад стената, дори сред ниските храсти в собствената му градина. Собствената ми градина.
- Тръгвам, Майкъл, ще ти се обадя по-късно - каза Мона.
- Не си мисли, че ще те оставя да си тръгнеш сама в тази тъмница. Да не си луда?
Тя спря на стъпалата. Понечи да се възпротиви, но после погледна боязливо мрака наоколо. Взря се замислено в клоните и в сенките по «Честнът».
- Имам идея. Изпрати ме. А ако той изскочи отнякъде, ще го убиеш с чука. Нали взе чука?
- Това е нелепо. Ще те откарам у дома - каза той, въведе я в къщата и затвори вратата.
Хенри беше в кухнята, където му бе мястото. Беше облечен с бяла риза с тиранти и пиеше уиски от бяла порцеланова чаша, така че никой да не разбере. Остави вестника и стана. Разбира се, че ще отведе детето у дома. Или в болницата? Разбира се. Където пожелае госпожица Мона. Той посегна за палтото си, което висеше на стола зад него.
Майкъл отиде с тях до колата, притеснен от тъмнината, и изчака да се качат. Мона му помаха и той почувства болка, когато потеглиха, задето я бе оставил да си тръгне без прегръдка за довиждане, а после се засрами от себе си.
Върна се в къщата и заключи вратата на кухнята.
Пак отиде до дрешника в коридора. Старият му сандък с инструменти беше там, на първия етаж, под стълбите. Тази къща бе толкова голяма, че човек имаше нужда от по един сандък с инструменти на всеки етаж. Тези тук обаче бяха любимите му, ето го и чукът с разцеп с очукана дървена дръжка, с който беше работил в Сан Франциско.
Обзе го странна тревога и той стисна по-силно инструмента. Отиде пак да надникне през прозореца в библиотеката. Това беше чукът на баща му, беше го взел в Сан Франциско още като момче, заедно с останалите стари инструменти. Хубаво бе да има нещо от баща си сред цялото внимателно инвентаризирано богатство на Мейфеър. Вдигна чука. Искаше да го забие в черепа на натрапника. Сякаш нямаше достатъчно проблеми в тази къща, а и някакъв крадец се опитваше да влезе през прозореца в библиотеката!
Освен ако…
Той включи лампата в най-близкия ъгъл и огледа малкия грамофон. Беше покрит с прах. Никой не го беше докосвал. Не знаеше дали и той ще може да го докосне. Коленичи и сложи пръсти на въртящия се диск. Плочите с «Травиата» бяха в стария излинял албум. Манивелата лежеше до тях. Изглеждаше невъзможно стара. Кой бе пускал два пъти този валс, щом грамофонът изглеждаше недокосван и беше покрит с прах.
Чу някакъв шум, проскърцване, сякаш някой ходеше из къщата. Вероятно Еужения. Или пък не?