- По дяволите! - изпъшка Майкъл. - Да не би този кучи син да е още тук?
Веднага се надигна да провери. Обиколи целия първи етаж, стая по стая, ослушваше се, взираше се, огледа малките светлинки на таблото на алармата, които щяха да сигнализират, ако нещо се движеше из стаите пред него. После се качи на втория етаж, обходи навсякъде, надникна в дрешниците и баните, където не бе влизал отдавна, дори в предната спалня с оправеното легло и вазата с жълти рози на полицата над камината.
Всичко изглеждаше наред. Еужения я нямаше, но от верандата при помещенията на слугите видя, че къщата за гости в дъното на двора е осветена, сякаш там се провеждаше парти. Сигурно беше тя. Тя винаги включваше всички лампи. Сега се сменяха с Хенри, беше неин ред да остане в къщата, в кухнята - на пуснато радио и включен телевизор.
Клоните на мрачните дървета се люлееха от вятъра. Майкъл видя тихата морава, басейна и плочите. Нищо не помръдваше, но дърветата караха далечните светлини в къщата за гости да потрепват измамно.
На третия етаж. Трябваше да провери всяко кътче.
И там беше тихо и тъмно. Малката площадка на върха на стълбището бе празна. Уличната лампа светеше през прозореца. Вратата на склада беше отворена, празните лавици сияеха чисти и сякаш очакващи нещо. Той се обърна и отвори вратата на стаята на Жулиен, неговото настоящо ателие.
Първо видя двата срещуположни прозореца - този вдясно, под който Жулиен бе умрял в своето тясно легло, и другият отляво - през който Анта бе паднала от покрива на верандата. Приличаха на очи.
Капаците бяха вдигнати, меката вечерна светлина нахлуваше върху голите дъски на пода и озаряваше чертожната му маса.
Само дето дъските не бяха голи. Напротив, върху тях имаше разнищен килим, а на мястото на масата се бе появило тясното месингово легло, отдавна изнесено от тази стая.
Майкъл посегна да включи осветлението.
- Моля те, недей. - Гласът беше немощен и тих. С френски акцент.
- Кой си ти, по дяволите?
- Аз съм Жулиен. Но, за бога, не аз влязох в библиотеката! Ела, докато още има време, трябва да поговорим.
Майкъл затвори вратата зад себе си. Лицето му изгаряше. Потеше се и стискаше здраво чука. Но той знаеше, че това е гласът на Жулиен, защото го беше чувал и преди, високо в небесата, в едно друго селение. Да, гласът беше същият, говореше тихо, бързо и настоятелно.
Като че някакъв воал се вдигна и той си помисли, че отново ще види сияещия Пасифик, удавеното си тяло да се носи по вълните и ще си спомни всичко. Но не стана така. Това, което се случи, беше безкрайно по-плашещо и вълнуващо! Видя до камината тъмен силует на човек, подпрял се с ръка на полицата, с дълги и слаби крака. Имаше мека коса, бяла на светлината, проникваща от прозорците.
- Eh bien3, Майкъл, много съм уморен. Това е много трудно за мен.
- Жулиен! Те изгориха ли книгата? Историята на живота ти.
- Oui, mon fils4 - отвърна той. - Моята скъпа Мери Бет изгори всичко, до последната страница. Всичко, което написах… - Гласът му бе тих и някак наситен с тъжно удивление, веждите му се вдигнаха леко. - Ела, ела по-близо. Седни на онзи стол. Моля те. Трябва да ме изслушаш.
Майкъл се подчини и седна на едно кожено кресло, за което бе сигурен, че е реално. Чувстваше се напълно изгубен сред множеството непознати прашни предмети. Докосна леглото. Изглеждаше истинско. Чу изскърцването на пружините! Докосна копринената завивка. Истинска. Беше замаян и изумен.
На полицата на камината имаше два сребърни свещника. Тъмната фигура се обърна, драсна клечка и ги запали. Раменете му бяха тесни, но много изправени; изглеждаше без възраст, висок и елегантен.
Когато се обърна отново към Майкъл, топлата жълта светлина се разля иззад него. Изглеждаше съвършено истински, сините му очи гледаха сърдечно и открито, лицето му бе някак отнесено.
- Да, моето момче - каза Жулиен. - Виж ме! Чуй ме. Вече трябва да действаш. Нека ти кажа, каквото трябва. О, чуваш ли? Гласът ми става по-силен.
Гласът му беше красив и Майкъл го слушаше внимателно, винаги бе харесвал красивите гласове. Беше и старомоден, като школуваните гласове на старите филмови звезди, които толкова обичаше, актьорите, които превръщаха речта в изкуство. Изведнъж му хрумна, че може би това е продукт на неговите собствени пристрастия.
- Не знам колко време имам - каза призракът. - Не знам къде съм бил, докато чаках този момент. Аз съм дух, прикован към Земята.
- Слушам те. Не си отивай. Моля те, не си отивай!
- Само да знаеше колко трудно ми беше да проникна тук, колко съм изморен, твоята собствена душа ме прогонваше.