- Страхувам се от призраци - каза Майкъл. - Това си е ирландска черта. Но ти го знаеш.
Жулиен се усмихна, отново се облегна на полицата и скръсти ръце. Малките пламъчета на свещите затанцуваха, сякаш той наистина беше от плът и кръв и бе раздвижил въздуха. Изглеждаше напълно материален с тъмното вълнено палто и копринената риза. Носеше дълги панталони със старомодни, лъснати до блясък обувки с копчета. Когато се усмихна, леко набразденото му лице, обрамчено от къдравата бяла коса, и сините му очи като че станаха още по-живи.
- Дойдох да ти разкажа моята история - рече той тихо и внимателно като учител. - Не ме съди. Просто вземи това, което имам да ти дам.
Майкъл бе завладян от някаква необяснима комбинация от вяра и вълнение. Онова, от което се бе страхувал през цялото време, което го преследваше, сега беше точно тук и му беше приятел. Само Жулиен никога не се бе превръщал в източник на страх за него.
- Ти си ангел, Майкъл - каза Жулиен. - Ти единствен все още имаш шанс.
- Значи битката не е изгубена?
- Не, mon fils, съвсем не.
Изведнъж като че се разсея, стана печален и за секунда Майкъл се уплаши, че видението може да изчезне. Но то стана още по-силно, по-ярко. Жулиен посочи към отсрещния ъгъл и се усмихна.
Там, на масичката до крака на месинговото легло, стоеше малката дървена кутия на грамофона.
- Кое е истинско в тази стая и кое е видение? - попита тихо Майкъл.
- Mon Dieu, само ако знаех. Никога не съм знаел. - Усмивката му стана още по-широка и той пак се облегна на полицата над камината. Очите му отразиха светлината на свещите, когато се обърна първо наляво, а после надясно и огледа почти мечтателно стените. - О, как ми се иска цигара и чаша вино! - прошепна Жулиен. - Майкъл, когато вече не можеш да ме виждаш, когато се разделим, пусни валса заради мен. Аз го пусках за теб. - Очите му пробягаха умолително по тавана. - Пускай го всеки ден от страх да не би да съм още тук.
- Ще го пускам, Жулиен.
- А сега слушай…
Десет
Ню Орлиънс бе просто невероятно място. Ларк нямаше да съжалява дори никога да не си тръгнеше оттук.
Хотел «Пончартрейн» беше малък, но много удобен.
Той бе наел прекрасен апартамент с изглед към булеварда, с приятна традиционна мебелировка, а по-вкусна храна от тази в «Карибския салон» не беше опитвал. Можеха да си задържат Сан Франциско за известно време.
Спа до обяд, после изяде една великолепна южняшка закуска. Когато се прибереше у дома, трябваше да се научи да прави тази пшенична каша. Кафето от цикория беше смешно нещо - първия път ти се струва ужасно, но после вече не можеш без него.
Тези Мейфеър обаче го подлудяваха. Вече беше късният следобед на втория му ден в града и още не бе свършил нищо. Седеше на дългия диван, тапициран със златисто кадифе - много удобна мебел във формата на буквата «Г». Беше се изтегнал, преметнал безгрижно крак над крак, и драскаше в бележника си, докато Лайтнър говореше по телефона в другата стая. Старецът бе доста изморен, когато дойде в хотела. Ларк предполагаше, че сигурно иска да се качи и да поспи в стаята си. Човек на неговата възраст има нужда да подремне, не може да будува денонощно, както правеше той.
Чу го да повишава глас. Онзи, с когото говореше в Лондон, или където и да е, явно го вбесяваше.
Разбира се, семейството не беше виновно, че Джифорд Мейфеър се спомина неочаквано в Дестин и последните два дни всички бяха изцяло заети с бдението, погребението и изобщо с ужасната скръб, на каквато Ларкин рядко бе ставал свидетел. Жените от семейството постоянно отвличаха Лайтнър, даваха му поръчения и търсеха утеха и съвет. Ларк едва бе успял да размени и две думи с него.
Той също отиде на бдението миналата нощ от чисто любопитство. Не можеше да си представи Роуан сред тези странни бъбриви южняци, които говорят за живите и мъртвите с еднакъв ентусиазъм. Но пък каква красива тълпа бяха. Сякаш всички караха биймър, ягуар или порше. Бижутата им изглеждаха истински. Генетичната смесица бе довела до доста красиви лица, каквото и да се криеше зад тях.
И съпругът бе там; всички се грижеха за него. Той изглеждаше съвсем обикновено; всъщност не беше по-различен от останалите. Добре гледан и сит. Със сигурност не приличаше на човек, претърпял сърдечен пристъп.
Но Мич Фланаган, който сега разплиташе неговата ДНК, каза нещо много странно: че той има същия странен код като Роуан. Фланаган бе «успял», съвсем в стила на «Кеплингер», да се добере до картоните на Майкъл Къри, без да му иска разрешение. Засега обаче Ларк не можеше да се свърже с него!
Фланаган не му отговори на телефона нито снощи, нито тази сутрин. Електронният секретар все пускаше някаква мелодийка и молеше Ларк да остави номера си.