Никак не му беше забавно. В различни страни го бяха следили полицаи и дори веднъж един гневен и отмъстителен млад мъж. Няколко пъти се бе замесвал в кръчмарски свади, когато работата го принуждаваше да се рови из беден квартал или пристанище. Веднъж дори го арестуваха в Париж, но всичко се размина.
С това можеше да се справи.
Но какво се случваше сега?
Завладя го странно чувство - смесица от недоверие и гняв, чувството, че е предаден и изгубен. Трябваше да говори с Аарън, но нямаше време да му се обажда. Освен това защо да го натоварва и с това? Искаше да иде при него, да му помогне, а не да го обърква с някаква откачена история - че са го следили на летището и е говорил по телефона с жена със странен глас в Лондон, който никога не е чувал.
За секунда се изкуши да направи скандал, да поиска да говори с Антон, да попита какво става и коя е жената, с която бе разговарял.
После реши, че няма кураж за това, пък и не вярваше, че ще проработи.
Това бе ужасното. Не вярваше, че ще има смисъл. Нещо се бе случило. Нещо се бе променило.
Хората вече се качваха на самолета. Юри се огледа, но не видя жената. Това обаче не означаваше нищо. Тръгна към изхода за самолета.
В Нешвил откри факс и написа дълго писмо директно на Старшите, което изпрати на номера в Амстердам. Обясняваше какво се бе случило.
«Ще се свържа с вас отново. Аз съм верен и надежден, но просто не разбирам какво става. Трябва да ми обясните лично защо ми забранихте да говоря с Аарън Лайтнър и коя е тази жена в Лондон и другата, която ме следеше. Не искам да захвърлям целия си досегашен живот, но се притеснявам за Аарън. Ние сме човешки същества. Какво очаквате да направя?»
Прочете го отново. Да, напълно в негов стил, много мелодраматично. Този маниер винаги бе предизвиквал у тях лек присмех. Изведнъж се почувства ужасно.
Даде писмото на чиновника заедно с една двайсетачка.
- Изпратете го след три часа, не по-рано - заръча той и човекът обеща. По това време Юри вече щеше да е напуснал Атланта.
Видя жената отново, съвсем същата, с вълненото яке и цигарата в устата. Стоеше до рецепцията и се взираше хладно в него, докато той се качваше на самолета за Атланта.
Дванайсет
«Аз ли си причиних това? Така ли ще свърши всичко за мен - заради егоизма ми, заради суетата ми?»
Тя затвори очи, за да не вижда огромната празна стая. Стерилна и бяла, тя проникваше дори през клепачите и?. Мислеше за Майкъл. Произнесе името му в мрака:
- Майкъл. - Опита да си го представи, да извика образа му на монитора на съзнанието си. Майкъл - архангелът.
Лежеше неподвижно, опитваше се да не се бори, да не се съпротивлява, да не се извива и да не крещи. Просто лежеше върху мръсното легло, сякаш сама бе решила така. Ръцете и? бяха вързани с тиксо за таблата на леглото. Беше се опитвала всячески да скъса лентите, дори с психичната си сила и със силата на ума си - сила, за която знаеше, че може да бъде смъртоносна, когато се приложи към органите в човешкото тяло.
Късно през нощта все пак успя да освободи левия си глезен. Не разбра точно как. Просто го изхлузи от лентата, която се бе превърнала в нещо като дебела и хлабава окова. И така, с един свободен крак, успя да се завърти на няколко пъти в леглото, да събере на купчина горния чаршаф - целия в урина и повръщано - и да го избута на земята.
Разбира се, и долните чаршафи бяха мръсни. От колко дни лежеше така - от три или четири? Не знаеше и това я вбесяваше. Дори при мисълта за вода щеше да откачи.
Като нищо можеше да е четвъртият ден.
Опита се да си спомни колко време може да издържи човек без храна и вода. Трябваше да знае. Всеки неврохирург трябва да знае нещо толкова просто. Но тъй като повечето от нас не връзват хората за легла и не ги оставят така с дни, все пак не сме имали нужда от точно тази информация, каза си тя.
Опита се да си спомни героичните истории за хора, които не бяха умрели от глад, за разлика от другите покрай тях, за хора, които бяха изминали мили през снега, докато другите умираха. Тя имаше воля. Да, имаше. Но имаше и нещо друго нередно. Вече и? беше зле, когато той я върза тук. Прилошаваше и? често, откакто напуснаха Ню Орлиънс. Гадене, замайване - дори легнала имаше чувството, че пропада - боляха я и костите.
Обърна се, изви се и като че успя да раздвижи малко повече ръцете си, нагоре-надолу. Оттласкваше се със свободния си крак и извиваше другия. Дали ще успее да се изправи, когато той се върне?
И тогава се сети за най-очевидното. Ами ако не се върне? Ако реши да не се върне; или пък нещо му попречи? Навън той се държеше като обезумял, замаян от всичко, което виждаше, и без съмнение със сигурност допускаше нелепи грешки. Е, наистина нямаше много за мислене. Ако той не се върне, тя ще умре.