После щяха да тръгнат към къщи, да тичат по главната улица, весели и щастливи както по-рано.
Така си мечтаеше Джо. Макар че вече не можеше да говори за кучето си, той не преставаше да мисли за него и да се надява, че някой ден отново ще бъдат заедно.
Ранният северно английски здрач вече се спускаше над хълмовете, когато Джо се върна вкъщи. Когато влезе, майка му и баща му вдигнаха глави.
— Защо се прибираш толкова късно? — попита майката с рязък глас. Джо разбра, че родителите му пак са се карали. Това се случваше все по-често в последно време.
— Трябваше да остана след часовете — отговори Джо.
— Какво си направил, та те оставиха наказан?
— Учителят ми нареди да седна, а аз не го чух.
Майка му се подпря на масата.
— А защо беше станал?
— Погледнах през прозореца.
— Погледнал си през прозореца? Защо е трябвало да гледаш през прозореца?
Джо не отговори. Как да им обясни? По-добре да не казва нищо.
— Не чу ли какво те попита майка ти?
Баща му беше ядосан.
— Добре, тогава отговори: защо по време на урока си станал да погледнеш през прозореца?
— Просто трябваше!
— Това не е отговор. Какво означава: просто трябваше?
Положението беше безнадеждно — баща му, който обичайно показваше разбиране, сега беше по-сърдит от майка му. Джо не можа да удържи думите, които се изплъзнаха от устата му.
— Наистина трябваше да го направя. Беше почти четири часът — времето, когато тя идваше да ме вземе. Чух кучешки лай. Толкова ми заприлича на нея, та си помислих, че е тя. Наистина повярвах, че е дошла. Не знам точно как стана, дори не помислих какво правя, мамо. Наистина. Изправих се и погледнах през прозореца, за да видя тя ли е, или не, и не чух как господин Тимс ми заповяда да си седна. Мислех, че е Ласи, но не беше тя.
Майката на Джо не можа да удържи гнева си.
— Ласи, Ласи, Ласи! — повиши глас тя. — Не желая да чувам повече името й! Никога ли няма да има спокойствие в тази къща?
Даже майка му не го разбираше!
Това беше най-страшното от всичко. Защо поне майка му не разбра?
Изведнъж му дойде много. Усети как кръвта запулсира в слепоочията му. Обърна се и хукна към вратата. Прекоси с два скока градината и се скри в настъпващата нощ. Не спря да тича, докато не стигна блатото.
Не, нещата нямаше да се променят. Никога.
Беше вече съвсем тъмно, когато Джо чу шум от стъпки и гласа на баща си.
— Ти ли си, Джо, момчето ми?
— Да, татко!
Баща му вече не беше разгневен. Изведнъж Джо усети каква утеха се излъчва от близостта на грамадната, силна фигура, която изникна от мрака.
— Разходи ли се, Джо?
— Да, татко — отговори момчето.
Знаеше, че баща му трудно „влиза в разговор“. Сам Караклоу имаше нужда от време, за да намери думите, с които да изрази мисълта си.
Той усети бащината ръка върху рамото си и двамата тръгнаха бавно през блатистата равнина. Дълго не проговориха. Очевидно им беше достатъчно да са заедно. Най-после бащата заговори отново:
— Хубаво е да се поразходи човек, нали, Джо?
— Да, татко.
Бащата кимна и изглежда остана доволен от въпроса си и от отговора на момчето. Закрачи по-бързо и Джо трябваше да прави огромни крачки, за да се пригоди към сигурната, мъжка походка на баща си. Двамата изкачиха безмълвно един хълм, после тръгнаха по сипея и скоро стигнаха до скалите. Тук приседнаха на една каменна плоча. Лунният сърп се издигна между облаците и двамата вече можеха да видят цялото блато, разпростряло се в краката им.
Джо видя как баща му пъхна в устата си късата глинена лула, а после разсеяно претърси джобовете си, докато осъзнае какво прави. Накрая отпусна ръце и засмука празната лула.
— Нямаш ли тютюн, татко? — попита Джо.
— Не, момчето ми. Аз… ами, тъй като времената са такива, каквито са, реших да се откажа от пушенето.
Джо смръщи чело.
— Ти си се отказал, защото сме бедни и не можеш вече да си купуваш тютюн, така ли, татко?
— Не, момчето ми, не сме бедни — отговори твърдо баща му. — Само… времената вече не са каквито бяха и… ами, аз и без това пушех прекалено много и смятам, че ще ми се отрази много добре, ако за известно време престана да пуша.