Хайнс забеляза и това. Повиши глас и забърбори успокояващо, за да я примами:
— Добрата ми Ласи, доброто ми кученце! Добро кученце, стой си на мястото, не се безпокой за нищо. Не се движи, остани там!
Той подгъна колене и щракна с пръсти, за да отклони вниманието на кучето. После бавно закрачи напред.
— Стой на място! — заповяда отново той.
Дресировката, която Сам Караклоу беше приложил към Ласи още в най-ранните й години, оказа своето въздействие. Ласи не можеше да понася Хайнс, но беше научена да се подчинява на хората, които й заповядваха нещо.
Но в гърдите й се надигна още един, прастар инстинкт, макар и слаб — усетът за време.
Неясен, неопределен, той затрептя в нея. Тя не го осъзнаваше, не се опитваше да си го обясни или да размисли, както би сторил всеки човек. Бавно, много бавно усетът за време се събуди, отначало съвсем слаб и далечен. Беше време — време — време…
Хайнс се приближаваше все повече. Тя го наблюдаваше как се придвижва крадешком. Главата й леко се повдигна.
Беше време — време — време, за да…
В следващия момент човекът щеше да бъде достатъчно близо, за да я хване — да зарови пръсти в гъстата й грива и да не я пусне, докато не нахлузи въжето около шията й.
Ласи го наблюдаваше и напорът в съзнанието й ставаше все по-ясен.
Беше време — време — време…
Хайнс се приготви за скок. Сякаш усетила това, Ласи отстъпи две крачки назад, за да се предпази от промъкващия се мъж. Трябваше да остане свободна, за да си припомни.
— Проклет звяр — изръмжа неволно мъжът. Като забеляза грешката си, той започна още веднъж отначало.
— Добра Ласи, стой на място, остани където си. Добре, така е добре, не се движи! Остани на място!
Ала Ласи вече не го слушаше. Само една малка част от сетивата й беше заета с него, с приближаването му. Всичко останало беше съсредоточено върху онова, което се вълнуваше в нея и добиваше все по-определени очертания. Трябваше й още малко време. Усещаше, че не бива да позволява на този мъж да се промъкне към нея, защото щеше да й причини зло.
Тя отново отстъпи назад. В този момент Хайнс се хвърли напред. Ласи се стрелна настрани.
Побеснял от гняв, мъжът се изправи. Тръгна отново към нея, говорейки гальовно. Ласи продължи да отстъпва назад. През цялото време запазваше разстоянието между себе си и Хайнс — разстоянието, така добре премерено от животните, — разстоянието, което ги пази от внезапното нападение на врага.
Инстинктът й заповядваше: стой далече от него. Не му позволявай да се доближава до теб. Защото има и нещо друго: дойде време да… Време да тръгне към…
И тогава Ласи разбра какво трябваше да направи. Разбра го изведнъж, сигурно и точно като стрелка на часовник, която показва четири без пет.
Беше време да вземе момчето от училище!
Тя обърна гръб на Хайнс и тръгна на юг — така безгрижно, сякаш трябваше да измине само няколкостотин метра. Откъде можеше да знае, че мястото на срещата е отдалечено от нея на стотици километри и ще й коства много дни път. Само ясното, определено чувство за дълг я владееше и тя тръгна да изпълни задължението си колкото се може по-добре.
Хайнс се затича след нея, разкрещя се и Ласи премина от бавна крачка към лек тръс. Не изпитваше страх. Знаеше съвсем сигурно, че това двукрако същество никога не би могло да я настигне. Нямаше нужда дори да бърза. Ушите й останаха опънати назад, за да й казват на какво разстояние е Хайнс. Освен това очите на кучето, както и на повечето животни, са разположени много по-настрани от тези на човека; само леко обръщане на главата им е достатъчно да видят какво става зад тях.
Ласи не се тревожеше от преследването на Хайнс. Тя тичаше по пътя си спокойно, без бързане. Слезе надолу по алеята за автомобили и прекоси моравата. За миг сърцето на Хайнс заби в радостна надежда. Може би, каза си той, може би кучето ще се прибере в кучкарника.
Но клетката, където Ласи беше прекарала толкова часове вързана с тежка верига, не беше дом за нея. Тя я мразеше, а в този момент изобщо не мислеше за нея. Надеждата на Хайнс много скоро угасна, защото я видя да завива към главната порта.
Сърцето на пазача отново заби по-силно: портата беше винаги затворена, а дебелите каменни стени, които обграждаха принадлежащия към къщата парк, бяха заплашително високи. Може би щеше да успее да сгащи кучето в някой ъгъл.