Тази мисъл заседна здраво в главата й. Ласи беше научила първия си урок за този ден.
Когато падна нощта, тя продължаваше пътя си на юг. Макар че беше вече петгодишна, тя никога не беше излизала нощем сама. Нямаше опит, който да й помогне в този момент, трябваше да разчита единствено на инстинкта си.
А той я предупреждаваше да бъде нащрек и да наблюдава внимателно какво става наоколо. Самоуверена и спокойна, тя пое по една пътека през степта. Следваше я с истинско задоволство, защото пътеката водеше на юг. Ласи тичаше неуморно.
Накрая стигна едно възвишение и забеляза в близката падина неясните очертания на селска къща. Изведнъж спря, издаде напред уши и ноздрите й потрепериха. Острите й сетива прочетоха цялата история на обитаваното кътче под нея с такава лекота, с каквато хората четат книги.
Тя различи коне в обора, овце, едно куче, храна, хора. Бавно и предпазливо започна да се спуска по склона. Миризмата на храна беше приятна, тя беше изминала дълъг път, без да сложи нищо в устата си. Разбираше обаче, че трябва да бъде нащрек, защото там долу живееха хора. А мисълта, че трябва да стои далече от хората, беше здраво заседнала в съзнанието й. Трябваше да бъде много предпазлива докато слиза надолу по пътеката.
Изведнъж прозвуча предизвикателният лай на друго куче. Ласи спря и зачака. Може би чуждото куче беше приятелски настроено.
Но не беше така. Настръхнало, с опънати назад уши, непознатото куче се втурна стремително към нея. Ласи се приведе и зачака. Когато кучето скочи срещу нея, тя се стрелна настрани. Другото куче се обърна и яростно излая насреща й. Това означаваше: „Тук е моят дом — а ти си натрапник. Тук е моят дом и трябва да го защитавам!“
Откъм селската къща долетя приглушен мъжки глас:
— Какво става, Тами? Дръж го!
При звука на човешкия глас Ласи обърна гръб на къщата. Трябваше да се отдалечи от това място. Нейният дом беше другаде. Тук нямаше да я приемат.
В момента, когато Ласи се обърна, овчарското куче, покрито с дебела, груба козина, се втурна към нея и оскуба хълбока й. Ласи се обърна светкавично и оголи белите си зъби. Заплахата беше достатъчна. Кучето побърза да се оттегли.
Ласи продължи пътя си в обичайния равномерен бяг. Селският двор скоро се скри в мрака. Трябваше да прекоси непознатата степ по пътеките на дивеча. Най-после подуши вода. Слезе в долинката, намери бистър, студен поток и жадно се напи. Небето на изток просветляваше. Ласи се огледа внимателно. Спря пред една скала и предпазливо разрови земята с предните си лапи. Камъкът зад гърба й щеше да я защити от неочаквано нападение. Главата й трябваше да остане отвън. Докато спеше, обонянието и слухът щяха да я предупреждават за наближаваща опасност.
Ласи сложи глава върху предните си лапи и въздъхна с истинска човешка въздишка.
На следващата сутрин тя се отправи на път много рано. Оставяше зад себе си километър след километър, без да променя постоянния си, равномерен тръс. Мускулите й се движеха в безупречен ритъм. Не почиваше, нито се колебаеше. Когато видеше пътека на юг, тръгваше по нея. Когато пътят се отклоняваше от посоката, тя го изоставяше. Движеше се по невидимите пътеки на дивеча, които прекосяваха пустата степ.
Когато пътят я извеждаше в близост до градче или селски двор, тя го изоставяше веднага. Заобикаляше отдалеч къщите, за да не се мярка пред очите на хората. Щом подушеше човешки жилища, удвояваше вниманието си и се стараеше да се прикрива. Плъзгаше се напред като призрак, в сенките на гъстите храсталаци, винаги готова да изчезне между високите треви.
Най-често пътят я водеше нагоре, защото пред нея се издигаше верига сини планини. С непоколебима увереност Ласи намери най-дълбокия проход и тръгна по него. Когато денят напредна и тя се изкачи високо в планината, небето се забули с оловно сиви облаци.
Изведнъж ярка светкавица прониза тъмата, отекна глух гръм. Ласи се поколеба и изскимтя кратко и въпросително. Няма никакъв смисъл да обвиняваме кучето, че се страхува. Едно куче ни дава толкова често доказателства за смелост и кураж, че не е редно да го упрекваме, ако от време на време проявява страх. Истината е, че твърде малко колита понасят светкавиците и гръмотевиците.
Много кучета не се боят от шума. Ловните кучета дори са истински щастливи, когато загърмят изстрелите. Не е така обаче с колито. Изглежда, че тази раса, която от столетия насам придружава хората, се е научила да усеща в тези остри, груби звуци опасност и болка. А трясъкът на гръмотевицата ги кара да търсят прикритие. Те са готови да се опълчат срещу всеки враг, но не смеят да се изправят срещу опасността, която се крие в силния непонятен звук.