И двамата бяха стари и очевидно бяха живели толкова дълго заедно, че вече нямаха нужда от думи. Бяха доволни просто да седят и да мълчат, сигурни в близостта на другия.
Най-после мъжът бутна на челото си очилата с железни рамки и погледна към печката.
— Още малко въглища в огъня и ще стане много приятно — рече той.
Жена му кимна, докато отново залюля стола си и устните й продължиха безшумно да броят. Тъкмо довършваше петата на чорапа и не искаше да сбърка бримките.
Мъжът се надигна бавно. Взе една кофичка и отиде до мивката. В сандъка под нея беше запасът им от въглища. Той го отвори и извади няколко брикета с малката лопатка.
— Знаеш ли, въглищата почти свършиха — отбеляза той.
Жената погледна към него и двамата започнаха да пресмятат на ум колко ще им струва да си купят още въглища. Много бързо бяха изразходвали последния центнер. Животът им беше пълен с такива проблеми. Всичко беше ужасно скъпо. А те нямаха нищо, освен малката пенсия, която правителството им плащаше за сина, паднал на бойното поле във Франция. Освен това получаваха пенсия за старост по десет шилинга седмично, осигурени също от държавата. Това не ги правеше богати, но те умееха да се оправят с парите и не дължаха никому нищо. Малката къща извън града, до шосето, беше съвсем евтина. В дворчето зад нея Фейдън садеше всички зеленчуци, които им бяха необходими. Беше си направил и кокошарник, гледаше няколко патици и един гъсок, който се „угояваше за Коледа“. Това беше само шега — една от малкото, които си позволяваха в тези години. Преди шест години Фейдън беше заменил шест яйца срещу един млад гъсок. Беше го отгледал с много грижи, като непрестанно се хвалеше колко тлъст ще стане до Коледа.
Така и стана — гъсокът беше наистина прекрасен и добре угоен. Няколко дни преди големия празник Фейдън взе брадвата и дълго седя пред камината. Мина доста време, преди жена му да разбере какво го тревожи. Тя го погледна с усмивка и рече:
— Дан, мисля, че тази година нямам голямо желание за печена гъска. Какво ще кажеш да заколиш едно пиле вместо…
— Права си, Дали — отговори Фейдън. — Това би било чисто прахосничество — една толкова голяма гъска за двама стари хора. Едно пиле тъкмо ще ни стигне.
Така гъсокът беше пощаден. Всяка следваща година обаче, щом наближеше Коледа, започваха да го угояват.
— Той трябва да повярва, че се каним да го заколим — обясняваше всеки път Фейдън. — Не мога цяла година да го храня само за да се разхожда гордо наоколо и да ми кряка, сякаш той е господарят вкъщи. Пък откъде да знам, тази година може и да го заколя.
Но гъсокът продължаваше да си живее.
Жената и не очакваше друго. Когато Фейдън войнствено заявяваше, че нахалният гъсок ще се озове много скоро във фурната, тя се съгласяваше с готовност:
— Да, Дан. — А когато с много охкания и ахкания в последния момент започваше да й обяснява, че една гъска е твърде много за тях двамата, тя отново отговаряше: — Да, Дан. — Дълбоко в себе си беше уверена, че гъсокът ще ги надживее и двамата.
Разбира се, беше много скъпо да хранят един голям, вечно гладен гъсок, но можеха да пестят от друго. Едно пени тук, друго пени там. Можеха да купуват по-пресметливо и да разпределят още по-добре скромните си доходи.
Така минаваше животът им, почтено и тихо, изпълнен с мисълта за скъпоценните пенита — като тази вечер, когато пресмятаха каква е цената на въглищата и докога ще им стигнат запасите.
— О, не се мъчи да разпалваш отново огъня, Дан — проговори най-после жената. — Зарий го с пепелта и ще си легнем. Не е хубаво да се седи толкова до късно.
— Нека останем още малко — възрази Даниел, който знаеше, че неговата Дали много обича да седи вечер пред печката, да се люлее в стола си и да плете. — Още е рано. Ще сложа само няколко бучки. Сама виждаш колко мразовита е днешната вечер, а и вали отвратителен студен дъжд.
Дали кимна. Залюля се отново и се вслуша във воя на вятъра, който блъскаше източната стена на къщурката. Дъждът плющеше по капаците на прозорците.
— Скоро ще дойде есента, Дан.
— Да, да, несъмнено! Това е първият източен вятър. И колко е студен! Прониква през всички дрехи и пронизва до кости.
Жена му се полюляваше равномерно, мислите й бяха някъде много далеч. Винаги, когато заговореха за лошото време, тя си спомняше за младия Дани. В окопите, оттатък Канала, сигурно не са имали дори огньове, за да се стоплят. Първата зима мъжете нощували в мръсни землянки и често спели без покрив над главите си. Всеки нормален човек би казал, че никой не може да издържи дълго на този живот. И все пак, когато Дани се връщаше в отпуска, той изглеждаше здрав и бодър и винаги бе весел. Когато майка му го молеше да внимава за себе си, да пази гърлото и гърдите си винаги сухи и топли, той започваше да се смее и да се тупа по коляното — мощен, силен, здрав смях.